молбата и. И вече се чувстваше богата.
2.
Долината и хълмовете, които сякаш изникваха от нея, бяха наметнати с пелена от сняг. Лозята, като смели и буйни войници, надигаха снага по извивките на хълмовете, а голите им пръчки пронизваха с копията си мъглата, която превръщаше околните планини в приказни сенки.
Лозята се бяха сгушили и спяха в светлината на изгрева, който имаше цвят на сиво-розови перли.
Тази пасторална картина сякаш предсказваше раждането на бъдещето. Подхранваше сполуката, която отново и отново щеше да се разиграва, сезон след сезон, година след година, като в игра на комарджийската маса. И в тази игра партньор и враг на човека беше природата. За Софи произвеждането на вино беше изкуство, бизнес и наука. Но то беше също така и най-великата хазартна игра.
От прозореца на бабината си къща тя наблюдаваше полето. Беше сезонът на зарязването и докато пътуваше насам, Софи си представяше как лозята вече са били обработени. Как е била направена първата стъпка към началото на тазгодишната реколта. Беше доволна, че я бяха повикали, за да може да види с очите си тази част от процеса.
Когато беше далеч, цялата й енергия бе насочена към търговията на вино. Рядко се сещаше за лозята. Всекидневната работа я поглъщаше напълно. Но когато се връщаше тук, както сега, тя не мислеше за нищо друго. Все пак не можеше да остане дълго. Имаше задължения и ангажименти в Сан Франциско. Новата рекламна кампания трябваше да бъде дообмислена и доизкусурена. Стогодишният юбилей на „Джиамбели“ чукаше на вратата. След успеха на търга в Ню Йорк следващите мероприятия щяха да изискват отново цялото й внимание.
Старо вино за новия век, помисли си Софи. „Вила Джиамбели — да започнем следващия век с отличен старт“.
Нуждаеха се от нещо свежо, нещо разбираемо за по-младата част от клиентелата. За онези, които купуваха вината в движение. Бърз и импулсивен избор на бутилка за предстоящия купон.
Е, тя щеше да помисли върху това. Това й беше работата, да мисли.
Което пък щеше да й помогне да не мисли за баща си и за интригант ката Рене.
Не й влизаше в работата, напомни си Софи. Не я засягаше и очевидният факт, че баща и иска да се зароби с една бивша манекенка, чието сърце имаше размер и текстура на стафида. Той и преди се беше правил на глупак, нямаше да му е за пръв път.
Щеше и се да го мрази за това, заради патологичната му слабохарактерност и заради пълното му пренебрежение към бащинските грижи и задължения. Но какво можеше да направи, когато силната и вярна любов към него не можеше да бъде потисната, нито изгасена в сърцето й. Това я превръщаше в същата глупачка, каквато беше майка й.
На него не му пукаше нито за едната, нито за другата. Интересуваше се много повече от кройката на костюма си или от маникюра си, отколкото от тях. И ги забравяше точно две минути, след като изчезнеха от полезрението му. Защото си беше чисто и просто негодник. Кучи син. Пълен егоист, от време на време нежен, но винаги безгрижен.
И всичко това, мислеше си Софи, всъщност беше част от неговия чар.
Съжали, че бе минала покрай дома му предната вечер. Искаше й се да престане да поддържа връзката помежду им, без значение какво прави или не прави той.
Може би щеше да бъде най-добре да продължи да действа както през последните седем години. Да пътува, да работи и да запълва времето и живота си с професионални и обществени задължения.
Два дни, реши Софи. Щеше да отдели на баба си само два дни. Щеше да прекара това време със семейството си, сред лозята и във винарската изба. Сетне щеше да се завърне обратно към работата си и да се захване здраво с нея в пълния смисъл на думата. Това беше спасението.
Новата им рекламна кампания трябваше да бъде най-добрата в този бранш и щеше да се погрижи да стане наистина така.
Докато наблюдаваше лозята, забеляза две фигури да вървят в мъглата. Висок мъж със стара кафява шапка на главата. Изправена като тънък остър щик жена, обута с мъжки ботуши и панталони й с коса, бяла като снега, по който вървяха. Едно голямо куче коли тичаше помежду им. Дядо й и баба й правеха сутрешната си разходка със старата и вярна до гроб Сали.
Тази картинка повдигна настроението й. Каквото и да се променеше в живота й, каквито и катаклизми и обрати да настъпеха, ето това си оставаше постоянно и неизбежно. Ла Синьора и Илай Макмилън. Както и лозята.
Софи се отдалечи от прозореца, за да си вземе якето и да се присъедини към тях.
На шестдесет и седем години Тереза Джиамбели беше запазена жена, с тяло на римска богиня и ум, остър като бръснач. Беше изучила винарския занаят на коленете на дядо си. Беше прекосила океана с баща си, когато бе на три годинки, и бе пристигнала със семейството си в Калифорния, за да превърнат тази щедра, зряла земя във вино. Говореше и двата езика и беше пътувала напред-назад между Калифорния и Италия, така както другите малки момиченца ходеха до детската си градина.
Беше се научила да обича планините, гъстите гори и говора на американските гласове.
Това не беше нейният дом, никога нямаше да бъде дом, така както беше италианският саstеllo. Но Тереза си бе намерила мястото тук и беше доволна от това.
Беше се омъжила за мъж, когото семейството й одобри, и се бе научила да го обича. Заедно с него бе създала и родила една дъщеря и за нейна вечна мъка две мъртвородени момченца.
Бе погребала съпруга си, когато бе само на тридесет години. Но никога не прие името му, нито го даде на единственото, си дете. Тя беше Джиамбели. И това наследство и отговорността бяха по-живи и по- свещени дори и след женитбата й.
Тереза имаше брат, когото обичаше. Той бе свещеник и проповядваше във Венеция. Имаше още един брат, който бе загинал като войник, преди да бе живял. Тереза почиташе паметта му, макар да си го спомняше съвсем бегло.
Имаше и сестра, за която смяташе, че е глупава, и това бе най-мекото определение. Сестра й имаше снаха, която бе още по-глупава.
Ето защо се налагаше сама да продължи традициите на фамилията и фамилния бизнес. И тя го направи.
Сватбата й с Илай Макмилън беше внимателно обмислена и планирана. Беше я замислила като сливане на нейните лозя с неговите, които бяха първокласни, пък и бяха разположени в непосредствена близост до нейните в долината. Той беше добър човек и което беше по-важно от нейна гледна точка, беше добър винар.
Илай я обичаше, но и много други мъже я бяха обичали. Тя харесваше компанията му, но не по-малко й се нравеше компанията и на други. В края на краищата Тереза мислеше за него като за „Мерло“, За лекия, нежен, ароматен сок на неговото грозде, който щеше да се смеси с по-силното и определено по-тръпчиво „Каберне совиньон“ от нейните лозя.
Правилната комбинация от двата сорта щеше да даде отлични резултати..
Приемането на неговото предложение за брак беше плод на комплексно, подробно и детайлно обмисляне и сложни делови споразумения. Тези споразумения бяха донесли полза и на двете фирми и напълно задоволяваха Тереза.
Но тя, което бе изненадващо и за самата нея, беше открила наслада, удоволствие и истинско удовлетворение от брака си с Илай, с когото живееше вече повече от двадесет години.
Той все още беше хубав мъж. Тереза нямаше предвид неща като генно наследство. Това, което един човек носеше в наследствеността си, беше толкова важно според нея, колкото и онова, което сам беше направил за себе си.
Макар да бе с десет години по-възрастен от нея, все още годините не му личаха. Той продължаваше да става всеки ден призори и да излиза на разходка с нея независимо какво беше времето. Всяка божа сутрин.
Тя му вярваше както на никой друг, освен на дядо си. И го обичаше повече, отколкото друг мъж, който не бе от нейната кръв.
