Илай знаеше всички нейни планове и повечето от тайните й.
— Софи пристигна късно тази нощ — рече Тереза.
— Аха. — Той сложи ръка на рамото й, докато вървяха между редовете. Това беше просто мил жест и навик. Някога й бе необходимо време, за да свикне с това естествено докосване от страна на мъж, особено от съпруг. И доста повече време, за да започне да го приема като необходимост. — Нима си мислела, че няма да дойде?
— Знаех, че ще дойде. — Тереза беше свикнала да й се подчиняват безпрекословно, изобщо не се съмняваше, че всички ще изпълнят заповедите й. — Ако идваше направо от Ню Йорк, трябваше да пристигне по-рано.
— Може да е имала среща. Или е ходила да пазарува. — Очите й се присвиха, Бяха почти черни и все още зрението и беше прекрасно. Гласът й беше остър, но омекотен от екзотичните нюанси и мелодичността на родния й италиански език.
— Или пък е наминала покрай баща си.
— Или е наминала край баща си — съгласи се Илай по своя добродушен маниер. — Уважението е нещо, което ти винаги си подкрепяла, Тереза.
— Ако е заслужено. — Имаше моменти, когато безкрайното търпение и толерантност на Илай я ядосваха. — Антъни Авано не заслужава нищо друго освен презрение.
— Един жалък мъж, негоден съпруг и посредствен баща — довърши характеристиката Илай и се намуси, защото всички тези определения важаха в пълна мяра за собствения му син. — Все пак той продължава да работи за нас.
— Позволих му да навлезе много навътре в началото. — Тогава му беше повярвала, спомни си Тереза, бе видяла възможности и бъдеще в него. А той я бе измамил. И тя никога нямаше да го забрави. — Все пак знае как да търгува. Използвах всички възможни начини, за да го направя добър търговец. Ако го бях уволнила преди време, щеше да ми достави лично удоволствие, но щеше да бъде професионално неразумно. Онова, което е добро за фирма „Джиамбели“, е най-доброто, което може да се направи. Но не ми харесва да виждам как внучката ми все още не може да го откъсне от сърцето си. Уф! — Тереза пропъди досадните мисли за зет си с едно махване на ръката. Сякаш прогони муха. — Ще видим как ще приеме онова, което смятам да кажа днес. Софи сигурно се е издала, че съм я повикала, Така че скоро ще го видим и него.
Илай спря и се обърна към нея.
— А ти тъкмо това искаш, нали? Знаеше, че тя ще му каже.
Тъмните й очи просветнаха, а усмивката й стана ледена.
— И какво ако е така?
— Трудна жена си ти, Тереза.
— Да, благодаря за признанието.
Той се разсмя, поклати глава и тръгна отново редом с нея.
— Изявленията ти днес най-вероятно ще причинят доста неприятности. Объркване, Размествания, Недоволство.
— Точно на това се надявам. — Тя спря, за да огледа една млада лозичка, подпряна с колчета и привързана с жици. Тук май щеше да се наложи пълно зарязване. Само най-силните и здравите можеха да бъдат оставени да растат и да бъдат отглеждани.
— Самодоволството разваля човека, Илай. Превръща здравото в гнило. Традицията трябва да се уважава, но трябва да се правят и промени.
Тереза огледа земята. Пръстта беше плътна, а въздухът влажен, сякаш мокър. Слънцето нямаше да успее да пробие през облаците днес, беше сигурна в това.
Зимите, помисли си Тереза, с всяка изминала година ставаха все по-дълги.
— Някои от тези лозя съм засадила със собствените си ръце — продължи замислено. — Лозови пръчки, които татко донесе от Италия. Когато пораснаха, от тях извадихме нови. За новото винаги трябва да се направи място, за да пусне корени, Илай, и възрастните са длъжни да го знаят. Онова, което съм постигнала тук, което ние с теб направихме заедно, е наше дело. И аз ще сторя най-доброто, за да бъде то продължено.
— Винаги си го правила. И в този случай, както в повечето, съм съгласен с теб. Това обаче не означава, че ще имаме лесен сезон пред себе си.
— Но ще имаме богат сезон — възрази Тереза. — Тази година. — Тя се пресегна и докосна голите пръчки на лозата. — Добра и богата реколта. Знам го. — Сетне се обърна и загледа внучката си, която тичаше по хълма към тях.
— Тя е красива, Илай.
— Да. И силна.
— Ще й се наложи да е силна — отвърна Тереза и тръгна да посрещне Софи с протегнати ръце. — Вuonо giornо, саrа. Соmе vа?3
— Веnе, benе4. — Те се целунаха по бузите с преплетени ръце.
— Nonnа?5 — Софи се отдръпна назад и загледа лицето на баба си. Беше красиво лице, не нежно и сладко като на момиченцето върху етикета отпреди петдесет години, но силно и дори изпълнено с предизвикателства. Носеше печата на амбициите, както и печата на времето.
— Изглеждаш чудесно. Ти също. — Обърна се към Илай с протегната ръка. С него винаги й беше лесно, много лесно. Това беше Илай, просто Илай, единственият дядо, когото бе имала. Добър, любвеобилен, мил и винаги я закриляше.
Илай я прегърна и лекичко я повдигна от земята, така че обувките й се отлепиха. Това я Накара да се разсмее и да се притисне към него.
— Видях ви от прозореца. — Софи се отдръпна, стъпи отново на земята и се наведе да погали Сали по козината. — Направо плачехте за снимка. И тримата. Бих я нарекла „Лозето“ — завърши тя и закопча якето на Илай около врата, защото въздухът беше студен. — Каква сутрин!
Софи затвори очи, отметна назад глава и пое дълбоко въздух. Можеше да помирише влагата, сапуна на баба си и тютюна, който дядо й криеше в джоба си.
— Успешно ли беше пътуването? — попита Тереза.
— Имам записки. Всичко съм записала — отвърна тя, като се разсмя отново и обгърна с ръце раменете им, така че сега тримата вървяха заедно. — Ще бъдеш доволна, бабо. Освен това ми хрумнаха и няколко прекрасни идеи за рекламната кампания — добави скромно Софи.
Илай я погледна и когато видя, че Тереза се въздържа от коментар, потупа Софи по ръката. Изглежда неприятностите, помисли си той, ще започнат твърде рано този път.
— Виж ти, почнали сте да зарязвате — отбеляза Софи, като видя пресните срязвания по лозовите пръчки. — И в Макмилановите лозя ли са почнали?
— Да. Време е.
— А до есента има още толкова месеци. Nonnа, ще ми кажеш ли защо ни повика всички тук? Знаеш, че обичам да те виждам, както и Илай, и мама също. Но грижата за лозята не е единственото, което трябва да вършат всички Джиамбели.
— Ще говорим за това по-късно. Сега ще закусим преди малките чудовища на Донато да са станали и да ни подлудят.
— Nonna!
— По-късно — повтори Тереза. — Все още не са пристигнали всички.
Вила Джиамбели беше разположена на малък хълм в центъра на долината и бе заобиколена от гора, която бе оставена да расте на воля, дива и свободна. Камъните на сградата се позлатяваха, ставаха червени и кехлибарени, когато светлината ги огрееше, а прозорците й бяха много. Бинарната беше построена по същия начин както онази в Италия и след като бе разширена и напълно модернизирана, все още работеше.
Към нея бе пристроена една просторна и добре обзаведена дегустационна, където постоянните клиенти на редовните си срещи можеха да опитат продуктите на винарната, замезвайки с хляб и сирене. Винарските клубове също бяха добре дошли, за да провеждат срещите си четири пъти в годината, а освен това тук се
