Лена плъзна парфюма по гърдите си и си представи там пръстите и устните му.
Отдавна не бе пожелавала някой мъж толкова силно. А тъй като вече бе късно за бързо и анонимно търкулване в чаршафите, щеше да е разумно да го опознае по-добре, преди да му позволи да я отведе в леглото.
— Точно навреме, а, скъпи? — промърмори тя, когато чу почукването на вратата.
Лена се погледна в огледалото за последен път, изпрати на отражението си въздушна целувка и отиде да отвори.
Диклън изглеждаше чудесно в костюм. Истински елегантен джентълмен. Лена протегна ръка и опипа сивия ревер.
— Ммм! Добре си се издокарал, скъпи.
— Извинявай, но цялата кръв се отдръпна от главата ми, затова единственото, което мога да кажа за теб, е: „Олеле!“
Тя го изгледа съблазнително и се завъртя бавно на острите си токчета.
— Значи одобряваш тоалета ми?
Роклята прилепваше идеално по тялото й и проблясваше нежно. Хормоните му се разиграха.
— О, да. Великолепна си.
Лена сви пръст.
— Ела тук за малко — повика го тя и като отстъпи назад, хвана го подръка и го обърна към старинното огледало в сребърна рамка.
— Изглеждаме чудесно, нали? — запита, а отражението й се засмя на неговото. — Къде ще ме водиш, скъпи?
— Ще видим — отговори той, като взе широкия шал от червена коприна и го наметна на раменете й. — Ще бъде ли достатъчно топло?
— Ако не ми бъде, значи тази рокля не върши никаква работа — отвърна Лена и излезе на малката тераса.
Тъкмо протягаше ръка към него, когато забеляза бялата лимузина до бордюра. Рядко занемяваше, но сега й бяха нужни няколко секунди, за да събере мислите си.
— Да не си си купил нова кола, скъпи?
— Не. Наех я. Реших, че така и двамата ще можем да пием колкото си искаме шампанско.
Лена реши, че първа среща като тази определено има потенциал. Всичко стана още по-хубаво, когато униформеният шофьор й отвори вратата и я покани вътре.
В лимузината ги чакаха две сребърни кофички. Едната съдържаше бутилка шампанско, а другата — букет свежи лалета.
— Розите са прекалено обикновени — каза Диклън, като извади едно лале и й го подаде. — А ти не си.
Лена завъртя лалето под носа си.
— Така ли очароваш момичетата в Бостън?
Диклън сипа шампанско и й подаде чашата.
— Няма други момичета.
Лена отпи и му хвърли бърз поглед.
— Взе ми акъла, Диклън.
— Такъв е планът — отвърна той и чукна чашата си в нейната. — Много ме бива да изпълнявам плановете си.
Тя се облегна назад и кръстоса крака с бавно, елегантно движение, сигурна, че ще привлече погледа му.
— Ти си опасен мъж. Знаеш ли какво те прави наистина опасен? Това, че опасността не си личи, докато не проникнеш дълбоко под лустрото.
— Няма да те нараня, Лена.
— О, да, няма — засмя се тя гърлено. — Това е част от пътешествието, скъпи. Само част от пътешествието. И засега определено ми харесва.
Диклън избра стар елегантен френски ресторант, където келнерите бяха облечени в смокинги, осветлението — приглушено, а ъгловата маса — създадена за интимност.
Бутилка шампанско пристигна секунди след като седнаха, което показа на Лена, че Диклън бе предвидил абсолютно всичко.
— Чух, че храната тук е впечатляваща. Къщата е от началото на двадесети век — каза той. — Принадлежала на някакъв художник. Била частен дом допреди около тридесет години.
— Винаги ли разучаваш историята на ресторантите, където ходиш?
— Атмосферата има значение. Особено в Ню Орлиънс. Също и кухнята. Казаха ми, че специалитетът тук бил патица с портокали.
— Тогава единият от нас трябва да си я поръча.
Заинтригувана, Лена остави менюто настрани. Диклън не беше само забавен, помисли си тя. Не беше само секси и умен. Беше невероятно интересен.
— Този път ти избираш — каза тя.
Диклън поръча всичко — от аперитивите до шоколадовото суфле, с лекотата на човек, свикнал да вечеря в луксозни ресторанти.
— Френският ти е много добър, поне за поръчването на храна — похвали го Лена. — Говориш ли го добре?
— Да, но кажунският френски все още ми убягва.
— Ходил ли си в Париж?
— Да.
Тя се наведе напред и прикова очи в неговите.
— Наистина ли е прекрасен?
— Да.
— Някой ден бих искала да отида там. В Париж, Флоренция, Барселона и Атина.
Тези места присъстваха неотклонно в мечтите й и очакването да отиде там бе не по-малко вълнуващо от самото желание.
— Бил ли си по всички тези места?
— Не съм ходил в Атина. Все още. Майка ми обичаше да пътува, така че навремето ходехме в Европа всяка година. А през две години посещавахме Ирландия. Там имаме роднини.
— И кое е любимото ти място? — попита Лена, като се облегна на масата и подпря брадичката си с ръце.
— Трудно е да се каже. Западното крайбрежие на Ирландия, хълмовете на Тоскана, кафенетата по тротоарите в Париж. Но в момента любимото ми място е Ню Орлиънс.
— Пак прочутите ти комплименти. Добре тогава, разкажи ми за Бостън.
— Пристанищен град в Нова Англия с огромно историческо значение — започна Диклън, а когато Лена се засмя, той се облегна назад и я загледа доволно. — О, май не си имала предвид точно това, а? — невинно запита той.
— Разкажи ми за семейството си. Имаш ли братя и сестри?
— Двама братя. Една сестра.
— Голямо семейство.
— Шегуваш ли се? Родителите ми бяха предпазливи по отношение на възпроизвеждането. Мама има шест братя и сестри, а баща ми — осем. Никой от братята или сестрите им няма по-малко от пет деца. Ние сме цял легион.
— Липсват ти.
— Така ли? Възможно е — призна си той неохотно. — От това далечно и безопасно разстояние осъзнах, че всъщност харесвам семейството си.
— Ще ти идват ли на гости?
— Може би по-нататък. Всички ще чакат мама отново да ми проговори. У дома царува майка ми.
Лена опита ордьовъра, който Диклън й бе поръчал. Тя не носеше никакви пръстени и той се зачуди
