Диклън отнесе няколко от новите си придобивки в къщата и, когато влезе вътре, остави всичко насред фоайето. Затвори вратата и застина.
— Абигейл — извика той високо, чу как гласът му отеква из къщата и зачака търпеливо.
Но не усети студен полъх, нито внезапно раздвижване в тишината.
Застанал в подножието на величественото стълбище, той не можеше да обясни защо е толкова сигурен, че не е сам.
Глава 8
Диклън се събуди от оглушителна буря, но поне се намираше в собственото си легло. Зад прозорците проблясваха светкавици и огряваха спалнята.
Бързият поглед към часовника му показа, че е почти полунощ. Но това не беше възможно, помисли си Диклън. Беше си легнал след един. Зачуди се дали бурята не е причинила прекъсване на тока и натисна ключа на нощната си лампа.
Светлината едва не го заслепи.
— Мамка му! — изруга и разтърка измъчените си очи.
После грабна шишето с вода, което бе оставил на масичката до леглото. Надигна се и излезе на терасата, за да изгледа шоуто.
Струва си цената на един билет, реши той. Проливен дъжд, бляскави светкавици и вятър, който виеше и стенеше сред дърветата. Чуваше се и развълнуваното потракване на бутилките срещу духове, както и оглушителните гръмотевици.
Внезапно се чу и плачът на бебето.
Бутилката с вода се изплъзна от пръстите на Диклън, удари се в краката му и ги намокри.
„Не сънувам — каза си той, като се протегна и стисна мокрия парапет. — А и не ходя насън. Буден съм. Наясно съм какво става. И чувам как бебето плаче.“
Заповяда си да събере сили и да помръдне. Върна се в спалнята си, навлече дебел анцуг и провери фенерчето си. Бос и без риза, Диклън напусна безопасната си стая и тръгна към третия етаж.
Изчака появата на паниката — свиването на стомаха, внезапното спиране на дъха и лудото биене на сърцето. Но този път не се появиха. Стъпалата си бяха най-обикновени, а вратата — проста дървена врата с месингова дръжка, която се нуждаеше от лъскане.
И бебето вече не плачеше.
— А стигнах чак дотук — промърмори той.
Дланите му бяха потни, но от нерви, а не от страх. Той се протегна и натисна дръжката. Вратата се отвори със скърцане.
В огнището гореше слаб огън. Светлината му, съчетана с тази на свещите, танцуваше красиво върху стените с цвят на бледа праскова. На прозорците висяха бели дантелени пердета и тъмносини плътни завеси. Подът беше излъскан като огледало, а върху него бяха постлани два килима в прасковено и синьо.
В ъгъла стояха люлка с орнаментирани парапети и малка желязна кушетка с бели завивки.
Тя седеше на люлеещ се стол, подпряла бебето на гърдите си. Диклън видя бебешката ръчичка върху голата й гърда — снежнобяло върху златисто. Косата й се разпиляваше по раменете и облегалката на стола.
Устните и се движеха безмълвно, но Диклън не чуваше песента. Тя наблюдаваше нежно бебето, което сучеше лакомо, а лицето й бе озарено от любов.
— Никога не си я изоставяла — тихо каза Диклън. — Не би могла да го направиш.
Жената вдигна глава и погледна към вратата. За миг Диклън си помисли, че го е чула. После тя се усмихна и протегна ръка, а той пристъпи към нея.
Коленете му омекнаха, когато видя мъжа да прекосява стаята и да се приближава към нея.
Косата му беше златисторуса. Беше висок и слаб. Носеше тъмночервен халат. Когато коленичи до стола люлка, той погали нежно бузката на бебето, а после и малките пръстчета, които мачкаха гърдата на майката.
Жената, Абигейл, вдигна ръка и я сложи върху неговата. И там, заобиколени от меката светлина, тримата останаха щастливо прегърнати, докато бебето сучеше, а жената леко се полюляваше.
— Не. Ти никога не си ги напускала. Ще разбера какво са ти направили. Какво са причинили на всички вас.
Докато говореше, вратата се затръшна зад гърба му. Диклън се стресна, завъртя се и откри, че е потънал в пълна тъмнина, нарушавана само от светкавиците и лъча на фенерчето му. Гърдите му натежаха, сякаш някой бе стоварил скала върху тях. Стаята беше празна и ледена. Обзе го паника.
Той задърпа дръжката на вратата. Мокрите му от пот ръце се плъзгаха по студения месинг. Усети, че се задушава, и изпита желание да закрещи молби и молитви. Замайването го накара да падне на колене и той задърпа трескаво дръжката.
Когато най-после успя да отвори вратата, изпълзя навън на колене и се просна по лице на пода. Сърцето му биеше лудо в гърдите и заглушаваше дори гръмотевиците.
— Добре съм, добре съм. Добре съм, по дяволите. Ей сега ще стана от пода и ще отида да си легна.
Е, наистина бе загубил доста от съня си, но бе научил някои интересни неща.
Ако онова, което видя в детската стая, беше истината, а не негова лична фантазия, то Абигейл Рус Мане не бе напуснала Мане Хол по собствено желание.
А той трябваше да се справи с повече от един призрак.
Докато обличаше малката си черна рокля, Лена си помисли, че вероятно допуска грешка. Вече бе направила няколко, макар и незначителни грешки по отношение на Диклън Фицджералд. А това я дразнеше, тъй като рядко допускаше грешки, когато ставаше дума за мъже.
Ако бе научила нещо от майка си, то бе как да се справя с мъжете. Беше си изградила навика да върши точно обратното на онова, което правеше Лилибет, когато се отнасяше до връзки.
И тази тактика бе запазила сърцето й неразбито почти тридесет години. Нямаше желание, нито намерение да се остави в ръцете на някой мъж. Е, метафорично казано, помисли си тя и се усмихна леко, докато червеше устните си.
Обичаше да е в ръцете на подходящия мъж, когато бе в настроение за това.
Според нея жена, която не се наслаждаваше на секса, просто не знаеше как да подбира партньорите си. Умната жена се отдаваше на мъже, които бяха готови, а и способни, да научат какво удоволствие да й доставят. А доволната жена от своя страна осигуряваше на мъжа бурно и силно преживяване.
И накрая всички печелеха.
Проблемът беше, че Диклън притежаваше дарбата да я кара да изпитва желание за секс през цялото време. А тя нямаше навика да се ръководи от хормоните си.
Най-мъдрото и безопасно нещо за една жена бе да контролира секса. Да реши кога, къде, с кого и как. Мъжете си бяха вечно разгонени по природа. Не можеше да ги обвинява за това.
А жените, които твърдяха, че се опитват да не събуждат мъжките желания, бяха или студенокръвни, или лъжкини.
Ако вярваше, че двамата с Диклън се бяха отправили към простичко приключение, което щеше да започне и свърши с взаимно удоволствие, нямаше да се притеснява. Но тук имаше нещо повече. Диклън бе скрит под прекалено много пластове, а тя не можеше да проникне под тях и да го разбере.
Още по-тревожно бе, че реакцията й към него не бе обикновена похот. Това също бе твърде сложно и загадъчно.
Лена обичаше да го гледа и да чува северняшкия му изговор. Освен това той бе засегнал слабото й място с очевидната си привързаност към баба й.
Беше готова да си признае, че и запалваше кръвта й. Устните му бяха невероятно горещи и опитни.
А и нараненият поглед в очите му от време на време… Тя определено си падаше по разбити сърца.
Най-разумно бе да кара бавно. Лена изви врата си и прокара кристалното шишенце с парфюм по кожата си. Бавно и леко. Няма смисъл да стигаш до края на пътя, ако не се насладиш на пътуването.
