на нея, но тя знаеше, че къщата извиква тази радост в душата му.
Сърцето й заби лудо, тя изскочи бързо от стаята и потъна в лабиринта на слугинските помещения.
Младият господар си беше у дома. Тя се зачуди какво ли щеше да стане.
Диклън се събуди стреснато в тъмнината. Усети миризма на влага и прах и почувства твърдите дъски на пода под себе си.
— Какво, по дяволите? — промърмори той отвратено, като протегна ръка и удари стената.
Скочи на крака и опипа стената, като очакваше да стигне до вратата. Беше му нужно известно време, за да осъзнае, че по стената нямаше тапети.
Този път не беше в стаята с духовете. Намираше се в един от слугинските коридори, там, където бе изтичало момичето от съня му.
Бе минал по нейния път.
Идеята да се препъва из тъмнината, докато намери пътя си, не му се стори съблазнителна, но все пак бе по-добра, отколкото да прекара следващите няколко часа тук, чакайки разсъмването.
Диклън се запрепъва напред. Когато стигна до вратата, вече бе облян в пот.
Излезе навън и благодари мислено на Бога, когато глътна малко свеж въздух и видя коридора на втория етаж.
В косата му се бяха заплели паяжини, а ръцете и краката му бяха мръсни.
Ако това продължеше, щеше да отиде на лекар и да се снабди с приспивателни. С надеждата, че нощните му приключения бяха приключили, той отиде да се измие и да пийне малко вода, за да успокои пламналото си гърло. А после се заключи в спалнята си.
Глава 7
Диклън взе купчината книги от ръцете на Ефи и я целуна по бузата.
— Не беше нужно да идваш чак дотук, за да ми донесеш книгите. Винаги съм готов да се кача на колата и да долетя при теб.
— Не ме затрудни изобщо. Отмениха събранието и ми остана малко свободно време. А и истината е… — тя въздъхна тежко и се завъртя. — Трябва да докажа на самата себе си, че няма да подвия опашка и да побягна, когато видя къщата ти.
— Добре ли си?
— Да — въздъхна тя отново и се намръщи леко, когато видя сенките под очите му. — Ти обаче изглеждаш скапан.
— Не спя много добре напоследък — обясни Диклън лаконично.
Не искаше да говори за съня и сомнамбулизма си. За звуците, които често го будеха посред нощ.
— Ела в кухнята. Искам да ти се изфукам. Имам лимонада. Е, не е от истински лимони, но е студена.
— Добре — кимна Ефи, като го докосна нежно по ръката, сякаш прочела мислите му. — Разполагам само с половин час, но искам да ти дам малко информация. Информация и клюки. Какво става там? — попита тя, като погледна към салона, където безброй документи и отворени книги бяха струпани на пода заедно с кутия боя и мостри плат.
— Следващият ми проект. Реших да започна със стая, където хората да могат да поседнат. За каква информация говориш?
— За семейство Мане. Фактите са съвсем обикновени — отговори тя. — Анри Мане се оженил за Жозефин Де Лакроа. И двамата произхождали от богати и известни креолски семейства. Анри се занимавал активно с политика. Носят се слухове, че баща му натрупал огромно богатство от доставки на продукти по време на войната между Севера и Юга. Семейството се ориентирало в следвоенната обстановка и станали твърди републиканци, като използвали властта и влиянието си, за да купуват политици и гласове. О, Господи, Диклън!
Тя влезе в кухнята и застина пред шкафовете, изработени от Диклън.
— Прекрасни са! — възкликна въодушевено Ефи.
Младият мъж пъхна ръце в джобовете си и се ухили леко.
— Май си изненадана.
— Така си е. Но съм и възхитена. Реми едва успява да забие пирон в стената, за да закачи някоя картина.
Ефи прокара ръка по дървото, отвори и затвори вратичката на шкафа.
— Наистина са чудесни. Сигурно си адски горд.
— Да, наистина съм доволен от себе си. Хората, които правят плота, току-що си тръгнаха. Избрах сериозна повърхност — прилича на гигантска плоча. Поръчах огромен хладилник — още не знам защо, печка и миялна машина. Но ще им изработя вратички, така че ще се вижда само дървото.
Диклън премести книгите на дъската, която бе оставил върху шкафа.
— Е, искаш ли лимонада? — попита той.
— Да, благодаря — отговори Ефи и влезе в трапезарията след него.
Два от горните шкафове вече бяха завършени, а третият — едва започнат.
— Господи, наистина ще станат красиви — отбеляза тя. — Сигурно се трудиш денонощно.
„И отслабваш все повече — помисли си. — Лицето ти е доста измършавяло.“
— Работата ми се отразява по-добре от ходенето насън — отвърна Диклън притеснено и откри, че отново пъха ръце в джобовете си, за да спре треперенето им. — Е, разкажи ми всичко, Ефи.
— Добре — съгласи се тя, като потисна тревогата си за него и се върна към фактите. — Първоначалните собственици загубили повечето си пари по време на войната. Останали тук, но започнали да продават части от земята, а други давали под наем. Политическите им възгледи противоречали на тези на семейство Мане. Зловещ пожар изгорил къщата им до основите и ги прогонил оттук. Семейство Мане купило земята и построило този замък. Имали двама синове, Люсиен и Жулиен. И двамата отишли да учат в Тюлейн, където Люсиен се справил невероятно добре, а Жулиен се занимавал основно с пиене и хазарт. Люсиен бил наследникът и трябвало да ръководи семейния бизнес. Повечето от парите на семейството се стопили, но Жозефин имала солидно наследство. И двамата синове починали преди двадесет и третия си рожден ден.
Диклън й подаде чаша с лимонада.
— Как са умрели?
— Тук имаме на разположение само слухове и клюки — отговори Ефи, като отпи от лимонадата. — Говори се, че са се избили един друг. Никой не знае защо. Вероятно някаква семейна разпра, избила в насилие. Хората смятат, че Люсиен отишъл в Ню Орлиънс по заповед на майка си, за да изкара брат си от някакъв бардак, който посещавал редовно. Жулиен не искал да излезе оттам и започнала разправия. Един от тях, предполага се, че е бил Жулиен, извадил нож. Сборили се и двамата се наранили. Жулиен умрял веднага. Люсиен живял още около седмица, надигнал се някак си от леглото, излязъл навън и паднал в езерото, където се удавил.
Диклън се замисли за езерото, отрупано с лилии.
— Това сигурно е било доста тежко за родителите им.
— Сърцето на бащата не издържало и починал след няколко години. Жозефин живяла по-дълго, но финансовото й положение се влошило значително. Все още притежавала къщата и малко земя, но всичките й пари били свършили. Слуховете твърдят, че Жулиен проиграл повечето на комар.
— Реми спомена, че имало някаква внучка. На кого е била дъщеря? На Люсиен или Жулиен?
— Тук също имаме само слухове. Архивите сочат, че Люсиен се оженил за Абигейл Рус през 1898, а на следващата година им се родила дъщеря. Но няма смъртен акт за Абигейл. След като Люсиен починал, семейство Мане се отказало от детето. Не го вписали в завещанието си. Момиченцето очевидно е било отгледано от семейство Рус. Не можах да открия нищо за Абигейл Рус, освен акта й за раждане и брачното свидетелство.
— Може да са я изритали от къщата след смъртта на Люсиен.
— Възможно е. Говорих с Реми по въпроса — каза Ефи, като се доближи до прозореца и се загледа в градината. — Не е много сигурен, но смътно си спомня някаква история, че Абигейл била избягала с друг
