— Копнеех да кажеш тези думи още откакто те видях за първи път.
Тревогата й понамаля.
— Май започваш да се съвземаш, а?
— Да, по-добре съм.
Вече можеше да диша, а и гаденето изчезна.
— Просто трябва да отида да пребия някого или да застрелям някое дребно животинче, за да си възвърна мъжествеността.
— Дай да ти видя лицето — Лена наклони главата му назад и го загледа внимателно. — Още си блед, но цветът ти започва да се завръща. Обзалагам се, че баба е права. Не се храниш правилно. Какво си ял днес, скъпи?
— Овесени ядки. Закуска за шампиони — усмихна се той леко. — Но май не ми свърши много добра работа.
— Ще ти направя сандвич.
— Наистина ли? — запита той, зарадван от идеята. — Ще ми сготвиш?
— Сандвичът не е готвене.
— В моя свят е. Лена, тази стая…
— Ще поговорим за нея, след като хапнеш нещо.
Запасите му бяха оскъдни. Съдържанието на хладилника, купен на втора ръка, който в момента украсяваше трапезарията, накара Лена да погледне Диклън със съчувствие.
— На колко години си? На дванадесет?
— Аз съм мъж — отвърна той, като сви рамене. — А мъжките навици за пазаруване не се променят с възрастта. Имам и фъстъчено масло за конфитюра — добави той, като огледа стаята. — Някъде наоколо трябва да е.
Освен това имаше самотно парче шунка, две яйца, някакво анемично на вид сирене и половин плик нарязана салата.
— Струва ми се, че все пак ще ти сготвя — каза Лена. — Къде е печката?
— Ето я — потупа той микровълновата печка.
— Е, ще трябва да се справим някак си. Купа? Нож? Вилица?
— Ах…
Диклън зарови из кутията с кухненски принадлежности и измъкна няколко пластмасови прибора.
— Скъпи, това е тъжно. Седни и Лена ще се погрижи за теб. Но само този път — добави тя.
Диклън се настани на магарето за рязане на дърва и я загледа как разбива яйцата, реже шунката и сиренето и вади съдържанието на плика със салата.
— Имаш ли някакви подправки, скъпи?
— Имам сол и пипер. Те също са подправки — оправда се той, когато Лена въздъхна. — Изследователите навремето открили цели континенти заради солта.
— Израснал си с готвачка, нали?
— Да. И какво от това?
— А как се справяше, когато заживя сам?
— Доставки по домовете и полуфабрикати за претопляне. Благодарение на тези неща човек никога не може да умре от глад.
Лена сложи купата в микровълновата печка, натисна копчето и се завъртя към него.
— Щом ще живееш тук, по-добре си наеми готвачка.
— Кажи си цената.
— Много си смешен, Диклън.
Цветът му вече бе нормален, а очите — ясни. Свитата топка в стомаха на Лена се стопи.
— Как така си без жена? — попита тя.
— Имах си, но се оказа, че всъщност не я исках.
— Така ли?
Тя отвори печката, разбърка яйцата и отново я затвори.
— Какво стана?
— Реми не ти ли каза?
— Той не казва всичко.
— Бях сгоден. Отказах се три седмици преди сватбата, което ме прави пълен кретен в очите на хората. Много народ в Бостън все още проклина името ми.
Лена забеляза, че Диклън се опитваше да се шегува, но не му се удаваше много добре.
— Затова ли напусна Бостън? — попита тя.
— Не. Просто тогава осъзнах, че мога да го напусна.
— Не си я обичал.
— Не, не я обичах.
— Но се натъжаваш, когато го казваш.
Лена извади купата, взе чиста пластмасова вилица и му ги поднесе. Забеляза, че очите му бяха потъмнели от съжаление.
— Тя обичаше ли те?
— Не. Изглеждахме добре заедно. Бяхме свикнали един с друг. Тя смяташе, че и двамата искаме едно и също.
— Но не е било така.
— Никога не е било. И колкото повече се доближавахме до съдбовния ден, толкова по-ясно виждах как животът ми се ограничава, докато от него не остане нищо. Никакво пространство, никакъв въздух. Никаква светлина. Осъзнах, че изпитвам към женитбата с Джесика същото, което към корпоративното право, и ако животът ми ще протече по този начин, по-добре да се хвърля от моста или да изчезна от Бостън, когато се появи възможност за това.
Лена махна нежно косата от челото му.
— По-смело е било да изчезнеш оттам, отколкото да скочиш от моста.
— Може би. О, това е страхотно — възкликна той, като напълни устата си с яйца. — А ти защо нямаш мъж?
Лена наклони глава.
— Кой казва, че нямам?
Диклън я хвана за ръката преди му обърне гръб.
— Трябва да знам дали имаш.
Тя го погледна в очите.
— Защо?
— Защото не мога да спра да мисля за теб. Не мога да те изкарам от главата си. Всеки път, когато те видя, сърцето ми започва да бие лудо.
— И за това те бива. Имам предвид, да говориш неща, които да развълнуват една жена.
Ако обаче беше само развълнувана от него, тя щеше да се отпусне в прегръдките му и да задоволи и двама им. Но той не беше обикновен мъж. Нямаше да е просто да е с него.
— Изяж си яйцата — нареди му тя и освободи ръката си. — Защо започна от кухнята, след като ядеш фъстъчено масло и нямаш нито една нормална чиния?
— Имам прибори, само дето не са от онези, които трябва да миеш. Кухнята е сърцето на всеки дом. Къщата, където израснах, голяма, красива стара къща… имахме готвачка, но все пак винаги се озовавахме в кухнята, когато имаше някаква криза или празненство, или просто нещо, за което да говорим. Предполагам, че искам същото тук.
— Това е хубаво — кимна тя, като се облегна на шкафа. — Искаш ли да правиш секс с мен, скъпи?
Пулсът му се ускори, но Диклън успя да скочи, без да падне от магарето.
— Разбира се. Почакай само да изритам водопроводчика — хареса му начинът, по който Лена се засмя. — О, нямаш предвид точно тази минута, а? Това да не беше само провокативен въпрос. Чакай да проверя — каза той и притисна пръсти към китката си. — Да, все още съм жив. Значи отговорът категорично е „да“.
