Лена поклати глава, взе празната чиния и я метна в кутията, която Диклън използваше като кофа за боклук.
— Ти си интересен мъж, Диклън. Харесваш ми.
— О-о! Чакай малко — помоли той, като се огледа наоколо и взе отвертката от плота. — Ето, заповядай — добави, като й я подаде.
— Защо ми я даваш?
— За да ме прободеш в сърцето в мига, в който изречеш, че искаш да сме само приятели.
— Обзалагам се, че Джесика все още беснее задето те е изпуснала. Искам да сме приятели — каза Лена и остави отвертката. — Не знам дали искам да сме само приятели. Трябва да помисля по въпроса.
— Добре — съгласи се той, като прокара ръце по раменете й. — Помисли.
Тя не се опита да се отдръпне, а вдигна лице към него, за да посрещне устните му. Харесваше топлината и нежността, предложени й от мъж, който не бързаше.
Разбираше желанията. Неговите. Своите собствени. И знаеше, че някои от тези желания могат да бъдат задоволени само от бързо съвкупление в тъмнината.
От време на време тя задоволяваше своите точно по този начин.
Но тук имаше нещо повече. Копнеж. А копнежите можеха да причинят болка, за разлика от простичките желания.
Но все пак, тя не можа да се сдържи и се остави на целувката.
— Анджелина.
Диклън прошепна името й, преди да задълбочи целувката. Хиляди предупреждения зазвънтяха в ума й, но тя ги пренебрегна. Отдаде се на момента, на горещината, на нуждата. На копнежа.
После се отдръпна рязко.
— Да, това наистина е нещо, за което трябва да си помисля.
Притисна ръка в гърдите му.
— Успокой се, скъпи — усмихна му се лениво. — Развълнува ме достатъчно за един ден.
— Тъкмо започвах.
— Вярвам ти — въздъхна тя и отметна косата си назад. — Трябва да вървя. Довечера ще работя в бара.
— Ще дойда. А после ще те изпратя до вас.
Макар гласът му да бе спокоен, очите му предвещаваха буря.
— Не мисля така.
— Лена. Искам да съм с теб. Искам да прекарвам времето си с теб.
— Да прекарваш времето си с мен? Искаш ли да ме поканиш на среща?
— Среща?
— Да, взимаш ме от нас и ме водиш на луксозна вечеря. След това отиваме на танци, а после ме изпращаш и ме целуваш за лека нощ. Можеш ли да се справиш с това?
— В колко часа да те взема?
Лена се усмихна и поклати глава.
— Довечера ще работя. Но в понеделник почивам. Можеш да ме вземеш в осем.
— Понеделник. Осем часът.
Той я хвана за ръцете и я завъртя към себе си. Този път целувката беше още по-страстна.
О, да, помисли си тя. Тръпката преди края щеше да е невероятна.
— Само ти напомням — каза Диклън.
По-скоро звучи като предупреждение, помисли си тя. Той определено не бе толкова кротък, за колкото се представяше.
— Няма да забравя. Ще се видим по-късно, скъпи.
— Лена. Не поговорихме за онова, което се случи горе.
— Ще го направим — отвърна тя и продължи напред.
Задиша по-леко чак когато излезе от къщата. С Диклън нямаше да е толкова просто, колкото си бе представяла. Добрите му маниери не бяха лустро, бяха му присъщи. Но това се отнасяше и до страстта, и до решителността.
А тя определено уважаваше и се възхищаваше на тези качества.
Е, все пак щеше да успее да се справи с него, каза си, докато се качваше в колата си. Справянето с мъжете бе едно от най-добрите й умения.
Но този мъж бе много по-сложен, отколкото изглеждаше на повърхността. И много по-интригуващ от всички, които бе срещала преди.
Знаеше какво виждат мъжете, когато я погледнат. И нямаше нищо против, тъй като съзнаваше, че притежава много повече от това, което виждат. Или искаха да видят.
Имаше съобразителен ум, силен характер и воля и бе готова да ги използва, за да получи онова, което искаше. Ръководеше живота си така, както ръководеше бара си — върху солидна основа под привидния хаос.
Лена погледна Мане Хол в огледалото за обратно виждане. Притесняваше я мисълта, че Диклън Фицджералд може да разтърси основите на света й, както никой преди не бе успявал.
Тревожеше се, че няма да може да преглътне загубата, след като той я напуснеше.
Те винаги я напускаха. Освен ако тя не ги напуснеше първа.
Диклън заспа, потънал в мисли за Лена, затова сънят му също беше свързан с нея. Наситен, замайващ сън, в който тя лежеше под него и движеше ритмично бедрата си. Влажна кожа като течно злато. Тъмношоколадови очи. Топли червени устни.
Чуваше учестеното й дишане, леките стонове от удоволствие. Усещаше уханието й, онзи жасминов аромат, който го караше да мисли за хареми и забранени удоволствия.
Потъваше все по-дълбоко в съня си, омаян от Лена.
Видя я да бърза по дълъг коридор, хванала огромна купчина пране в ръце. Великолепната й къдрава коса беше безжалостно опъната назад, а съблазнителното тяло — скрито от врата до глезените в торбеста рокля на малки избелели цветчета.
Устните й не бяха начернени и потръпваха тревожно. В съня си Диклън чуваше мислите й, сякаш бяха негови собствени.
Тя трябваше да побърза да прибере прането. Мадам Мане вече бе станала, а тя не обичаше да вижда слугините из коридорите.
Не искаше мадам да я забележи. Слугите оставаха на работа по-дълго, ако бяха невидими. Така й беше казала госпожица Ларю, икономката, а тя никога не грешеше.
Искаше да запази мястото си. Семейството й се нуждаеше от парите, а и тя харесваше работата си в Мане Хол. Това бе най-красивата къща, която бе виждала някога. Беше щастлива и горда, че се грижи за част от нея.
Колко ли пъти я бе наблюдавала от сенките на блатото? Беше й се възхищавала и бе копняла за възможност да надникне през прозорците към цялото й величие.
А сега беше в къщата и носеше известна отговорност за красотата й.
Обичаше да лъска дървото, да мете пода, да гледа как стъклата заблестяват, след като ги почисти.
В съня на Диклън тя излезе от коридора през една от скритите врати на втория етаж. Очите й се стрелкаха навсякъде, докато бързаше — тапетите, килимите, дървото и стъклото. Влезе в елегантна гардеробна и прибра покривките в шкафа.
Но когато се завъртя обратно към вратата, нещо привлече вниманието й и тя отиде на пръсти до прозореца.
Диклън видя ясно ездачите, които препускаха сред величествените дъбове край алеята. Почувства как сърцето му, нейното сърце, се свива, когато погледът й попадна върху мъжа, който яздеше червеникав кон. Косата му беше златисторуса. Изправен като войник на седлото, със сиво сако на широките си рамене и лъскави черни ботуши, той бе впечатляваща гледка.
Тя вдигна ръка към гърлото си и си помисли: „Ето! Принцът се прибира в замъка си.“
Въздъхна както правят всички момичета, когато се влюбят безнадеждно. Русият мъж се усмихна, сякаш
