дърветата. А когато отново чукна двете бутилки, хареса мелодичния им звук.
Беше им нужен почти час да стигнат до къщата и да влязат вътре, тъй като двете жени проведоха дълъг разговор с градинарите, разпитаха ги за семейството им и обсъдиха градината.
Когато най-после влязоха в кухнята, Одет сложи ръце на кръста си и кимна.
— Чудесен цвят. Като добре опечено тесто. Повечето мъже се спират само на бяло. А този цвят подчертава хубавия дървен под.
— Ще мога да инсталирам шкафовете следващата седмица — каза Диклън и махна към трапезарията. — И за тях използвам чам. И стъклени витринки.
Одет се огледа наоколо и прокара ръка по единия шкаф.
— Чудесна работа, Диклън. Имаш талант.
— Благодаря.
— И работата те кара да се чувстваш щастлив.
— Така е. Искате ли да влезем в салона? Там има маса и ще можем да пием чай — покани ги той, като вдигна очи към тавана, когато нещо тежко тупна на горния етаж. — Съжалявам за шума.
— Работата не е тихо нещо. А сега ние с Лена ще се помотаем малко, ако нямаш нищо против. Ще намерим салона сами.
— Не можете да го пропуснете. Това е единствената стая с маса.
— Той е много приятен младеж — отбеляза Одет, когато двете с Лена излязоха от трапезарията.
— Да, такъв е.
— И хубав.
— Много.
— И си пада по теб, скъпа.
Лена се засмя.
— И това е вярно.
— А какво смяташ да направиш по въпроса?
— Все още мисля. Господи, какво място! — възкликна Лена и прокара ръце по стената. — Коридорите са достатъчно широки, за да вкараш колата си вътре. Направо ти се доплаква, като гледаш как са я занемарили.
— Занемарили? Не знам. Струва ми се, че къщата просто е очаквала Диклън. О, това е толкова типично за мъжете — усмихна се тя, когато влязоха в салона. — Да живее само с една маса и два стола. Обзалагам се, че не е ял нищо свястно откак се нанесе тук.
Лена повдигна вежди.
— Бабо, няма да ме накараш да го съжаля достатъчно, за да му сготвя — каза тя весело и тръгна към прозореца. — Великолепно е. Представи си какво ли е било да стоиш тук, когато къщата е била в цялото си великолепие. По алеята са препускали коне, а красиви карети са идвали нагоре по пътя.
— Къщата отново ще стане красива. Но се нуждае от жена. Също както това момче се нуждае от жена.
Лена се заигра с малкото ключе, което висеше на врата й.
— Казах ти, че все още мисля. Тук е доста хладно — добави тя. — Има нужда от огън.
— Ще запаля — обади се Диклън, който влезе в стаята с кана чай и пластмасови чаши.
Глава 6
За Диклън това беше чудесно прекаран час. А и, ако не се брояха Реми и Ефи, първите му истински гости.
Женското присъствие в салона, където огънят пращеше жизнерадостно, а следобедното слънце нахлуваше през мърлявите прозорци, му бе изключително приятно.
— Ще се върна — обеща му Одет. — Искам да видя кухнята, когато я завършиш.
— Надявам се, че често ще ми идваш на гости. С радост ще ти покажа и останалата част от къщата.
— Покажи я на Лена. Аз ще се прибера пеша.
— Ще те закарам, бабо.
— Не, остани тук — нареди й Одет небрежно, но с хитра искрица в очите. — Искам да се поразходя, пък и става време за следобедната ми дрямка.
Тя започна да се надига от стола си и Диклън скочи на крака и й предложи ръката си. Това я накара да се усмихне.
— Имаш чудесни маниери. Ела ми на гости, когато не си прекалено зает. Ще ти направя истински южняшки гювеч, преди да си окльощавял толкова, че дрехите ти да увиснат.
— Телефонът ми вече работи — каза Диклън, като зарови в джоба си, извади лист и молив и надраска номера си. — Звънни ми, ако имаш нужда от нещо.
— Да, наистина си много мил — кимна Одет и му поднесе бузата си за целувка.
Диклън я изпрати до вратата и тя му направи знак да се наведе отново към нея.
— Одобрявам това, че ухажваш моята Лена. Ти ще се грижиш за нея, а повечето мъже не са готови на подобно нещо.
— Мис Одет, да не искаш да ми кажеш по този начин, че нямам шанс с теб?
Тя се засмя и го потупа по бузата.
— Ако бях трийсет години по-млада, съревнованието щеше да е сериозно. Хайде сега, отивай и й покажи къщата си.
Той я загледа как се отдалечава сред дърветата, от които висяха бутилките срещу духове.
— Харесваш баба ми — обади се Лена откъм вратата на салона.
— Влюбен съм в нея. Прекрасна е. Слушай, до къщата й има доста път. Би трябвало…
— Ако иска да се поразходи, ще го направи. Няма начин да й попречиш да направи онова, което си е наумила — прекъсна го Лена, като се приближи към него. — Виж ей там. Руфъс идва да я посрещне и да я отведе у дома. Това куче сякаш има радар, когато става дума за баба ми.
— Надявах се, че и той ще се появи — обърна се Диклън към нея. — Следващия път го доведи със себе си. Два пъти тази седмица тръгвах към бара ти и едва успях да се сдържа да не вляза.
— Защо?
— Страхувах се да не решиш, че те преследвам — отвърна той, като погали косата й. — Помислих си, че ако удържа, докато ти дойдеш тук, няма да извадиш съдебна заповед, с която да ми забранят да се доближавам до теб.
— Ако искам един мъж да се разкара от живота ми, направо му го казвам.
— Мъжете винаги ли правят онова, което им кажеш?
Устните й се извиха в лека усмивка, която го накара да закопнее да оближе малката черна бенка.
— В повечето случаи. Е, ще ми покажеш ли огромната си къща, скъпи?
— Да — отговори Диклън, като повдигна брадичката й и я целуна. — Разбира се. Между другото — той я хвана за ръката и я поведе към стълбището, — имам позволението на мис Одет да те ухажвам.
— Струва ми се, че имаш нужда от моето позволение, а не от нейното.
— Възнамерявам да те очаровам толкова силно, че да си готова да се отпуснем още на първото стъпало. Великолепно стълбище, нали?
— Да — съгласи се тя и прокара ръка по парапета. — Домът ти е грандиозен, Диклън. А от онова, което видях от него досега, разбрах, че всъщност не си богат адвокат.
— Бивш адвокат. Но не те разбирам.
— Имаш достатъчно пари да ремонтираш къщата и да я запазиш. Възнамеряваш ли да я запазиш?
— Да, разбира се.
— Значи не си богат, а ужасно богат. Така ли е?
— Е, парите не са проблем. Но те не могат да ти купят щастие.
Лена спря на площадката и се засмя.
— О, скъпи, ако мислиш така, значи просто не знаеш къде да пазаруваш.
— Ще ми помогнеш ли да похарча част от парите?
