Тя остави чашата пред него и попита:
— Къде си?
— Мисля, че съм точно пред теб.
— Не — засмя се тя дрезгаво. — Не говориш нюорлиънски, скъпи. Когато те попитам „Къде си?“, значи искам да знам как си.
— О, чудесно, благодаря. А ти къде си?
— Аз също съм добре. Заета. Кажи ми, ако решиш, че искаш още нещо.
Диклън трябваше да се задоволи само да я наблюдава. Тя се трудеше усърдно зад бара, изпълняваше поръчки, влизаше и излизаше от кухнята забързано.
Той въобще и не си помисли да се прибере у дома. Когато наблизо се освободи стол, Диклън бързо се настани върху него.
Лена се почувства така, сякаш я изучаваше огромна, красива котка. Солидна, търпелива и малко опасна. Диклън пиеше колата си, поръча си втора и още седеше на стола си, когато тълпата започна да оредява.
Лена застана пред него.
— Чакаш ли нещо, готин?
— Да — отговори той, като прикова очи в нейните. — Чакам.
Тя избърса плота с бързо движение.
— Чух, че си ходил на гости на баба ми.
— Преди няколко дни. Приличаш на нея.
— Така казват — съгласи се Лена, като пъхна парцала в задния си джоб. — Да не би да си отишъл там, за да пуснеш в ход ирландския си чар и да я накараш да ми спомене някоя добра дума за теб?
— Надявах се, че и това може да стане, но всъщност я посетих, защото ми е съседка. Предполагах, че е доста стара — възрастна жена, която живее сама и би искала наоколо да има някой, който да й помага от време на време.
— Много мило — въздъхна Лена. — Истина е, че тя има нужда от помощ понякога. Дюпре, скъпи! — извика тя, без да отмести очи от Диклън. — Затвори бара, моля те. Прибирам се у дома.
Тя извади малка чанта изпод плота и я закачи на рамото си.
— Мога ли да те изпратя до вас, Лена? — попита Диклън.
— Да, можеш.
Лена излезе иззад бара и се усмихна, когато той й отвори вратата.
— Е, чувам, че работиш усърдно над новата си къща.
— И денем, и нощем — потвърди Диклън. — Започнах с кухнята. Постигнах сериозен напредък. Но нито веднъж не те видях близо до езерото.
— Не съм ходила там напоследък.
Истината бе, че не ходеше там нарочно. Измъчваше я любопитство дали Диклън ще се върне в бара й.
— Запознах се с Руфъс. Хареса ме — съобщи й Диклън.
— И баба ми те е харесала.
— А ти?
— А, и мен ме харесват.
Тя се завъртя към висока порта от ковано желязо, когато Диклън се засмя. Тръгнаха напред в малък, покрит с павета двор, където стояха два стола и маса.
— Лена — хвана я той за ръката.
— Това е мястото, където живея — посочи тя стълбите към терасата на втория етаж, на която Диклън се бе възхищавал първата вечер.
— О, значи край на опитите ми да те съблазня по време на дългата разходка до дома ти. Защо не…
— Не — прекъсна го тя и го мушна с пръст в гърдите. — Няма да се качиш у нас. Не и тази вечер. Но мисля, че рано или късно ще се справим и с този проблем.
Тя се надигна на пръсти, плъзна ръка по врата му и поднесе устните си към неговите.
Диклън почувства, че потъва, сякаш досега бе вървял по твърда земя, която внезапно се бе превърнала във вода.
Коприненото докосване на устните и езика й, нежната кожа и опияняващият аромат на парфюма й го зашеметиха.
След миг Лена се отдръпна.
— Бива те — прошепна тя и погали устните му. — Бях убедена в това. Лека нощ, скъпи.
— Чакай малко.
Не беше чак толкова замаян, че да не може да действа, затова бързо я хвана за ръката.
— Това беше само първи опит — каза Диклън и я завъртя към себе си.
Усети развеселената усмивка на устните й под своите, после прокара ръце по гърба й и се остави да потъне.
Олеле, помисли си Лена, когато се отпусна в прегръдките му. Устните му бяха търпеливи, но тя усети силното му желание. Ръцете му бяха нежни, но я държаха здраво притисната към него.
Някой отвори вратата на бара. Заля ги вълна от музика, после вратата се затвори. По улицата зад тях мина кола, от която също долиташе силна музика.
Кожата на Лена се сгорещи и тя сключи ръце зад врата на Диклън.
— Много си добър — повтори тя и потърка буза в неговата. — Но няма да се качиш при мен тази вечер. Трябва да си помисля за теб.
— Добре. Но да знаеш, че ще идвам при теб редовно.
— Всички винаги се връщат при Лена. — Е, поне за известно време, помисли си тя, като се отдръпна от него. — Прибирай се у дома, Диклън.
— Ще изчакам, докато си влезеш.
Тя повдигна вежди.
— Бива си те.
Учтивостта му й се стори адски мила и тя го целуна по бузата, преди да се изкачи по стълбите.
Когато отключи вратата си и погледна назад, Диклън още стоеше долу.
— Приятни сънища, скъпи — пожела му тя.
— Да, приятните сънища са добре дошла промяна — промърмори той, когато Лена затвори вратата зад себе си.
Глава 5
Това бяха лъжи. Жестоки, противни лъжи. Не можеше да повярва, че неговата сладка Аби го е напуснала и дори е изоставила детето си.
Люсиен седеше на крайчеца на леглото, потънал в замайването, което го бе обзело откак се прибра у дома преди два дни. Прибра се у дома и откри, че жена му е изчезнала.
Друг мъж. Така му казаха. Стар любовник, с когото се срещала тайно винаги когато Люсиен отивал в Ню Орлиънс по работа.
Лъжи.
Той беше единственият. Беше се оженил за ангел и бе завел девственица в брачното легло.
Нещо й се беше случило. Той се загледа в брошката с часовника, която й беше подарил, когато я помоли да се омъжи за него. Случило й се бе нещо ужасно.
Но какво? Какво можеше да я накара да напусне къщата през нощта?
Болен роднина?
Не, случаят не беше такъв. Та нали той самият бе препуснал като луд към блатото, за да разпитва семейството и приятелите й какво е станало с нея.
Дори и в момента хората я издирваха по пътищата, в блатото и из полята.
