Но слуховете и клюките вече се носеха над реката.
Младата съпруга на Люсиен Мане бе избягала с друг мъж. И той чуваше шепота.
Ужасни, гнусни лъжи.
Вратата се отвори. Жозефин дори не си даваше труда да почука от учтивост. Мане Хол й принадлежеше. Сега и завинаги. Влизаше, където и когато си поиска.
— Люсиен.
Той се завъртя.
— Намериха ли я?
Още не бе сменил изцапаните си от издирването дрехи. По мръсното му лице просветна надежда.
— Не — отговори Жозефин, като рязко затвори вратата зад гърба си. — Нито пък ще я намерят. Вероятно в момента ти се присмива отнякъде заедно с любовника си.
Жозефин бе готова едва ли не да повярва на думите си. Бездруго скоро всички щяха да повярват напълно в тях.
— Аби не е избягала — възрази Люсиен.
— Ти си глупак. Прояви се като такъв, когато се ожени за нея, и си остана такъв — сгълча го тя, като се приближи до гардероба и го отвори. — Не виждаш ли, че някои от дрехите й липсват? Не ти ли каза същото и прислужницата й?
Люсиен виждаше само синята бална рокля, с която Аби толкова се гордееше.
— Прислужницата греши — отвърна той с разтреперан глас.
— Ти грешиш. Ами бижутата й? — попита Жозефин, като взе кожената кутия от рафта и вдигна капака. — Къде са перлите, които й подари за Коледа? Къде е диамантената гривна, която й купи, когато роди детето?
— Някой ги е откраднал.
Жозефин изсумтя отвратено и хвърли кутията на леглото.
— Взела е най-лъскавите неща. Момиче като нея вижда само блясъка. Тя те омагьоса, изложи семейството и името ти, а сега вече посрами всички ни.
— Не! — извика той, като затвори очи. — Тя не би ме оставила. Не би оставила Мари Роз.
— Колкото и да е обичала детето, съмнявам се, че и тя и любовникът й са искали да се натоварят и с бебе. А и откъде си сигурен, че детето въобще е твое?
Бузите му се зачервиха от ярост.
— Как можеш да ми зададеш подобен въпрос? Живя тук с нея цяла година, а сега говориш такива неща за нея!
Жозефин си помисли студено, че семето на съмнението все пак бе посято. А тя щеше да му помогне да разцъфти.
— Живях тук с нея, но не бях заслепена от похот, нито пък омагьосана като теб. Ти си почти толкова виновен, колкото и тя. Ако беше задоволявал апетитите си като другите мъже, ако й беше платил и подарил няколко дреболии, нямаше сега да сме изправени пред такъв скандал.
— Да й платя! Като на курва? Както Жулиен плаща? — изкрещя Люсиен и пристъпи напред разтреперан от ярост. — Жена ми не е курва!
— Тя те използва — злобно прошепна Жозефин. — Отне достойнството ти и опетни нашето. Влезе в този дом като слугиня, а го напусна с плячката от измамата си. Като крадец през нощта. И остави бебето си да плаче зад гърба й.
Жозефин хвана сина си и го разтърси.
— Опита се да промениш нещо, което не може да бъде променено. Очакваше прекалено много от нея. Тя никога не можеше да стане господарка на Мане Хол. Е, поне имаше достатъчно разум да го разбере. А сега, след като вече я няма, ще си държим главите изправени, докато клюките замрат. Ние сме семейство Мане и ще преживеем и това.
Жозефин се обърна и тръгна към вратата.
— Очаквам да добиеш по-представителен вид и да се присъединиш към семейството за вечеря. Животът ни бе разстроен за прекалено дълго време.
Останал сам, Люсиен седна на леглото с брошката в ръка и заплака.
— Трябва да ти призная, момче — каза Реми, като се завъртя из кухнята, сложил ръце на кръста си. — Създал си страхотна бъркотия тук.
— Ела след няколко седмици — обади се Диклън от трапезарията, където бе установил дърводелската си работилница.
Ефи повдигна крайчеца на найлона.
— Подът ще стане великолепен. Сега е като празно платно — рече тя, като се огледа наоколо. — Диклън го е изчистил, за да може да сътвори подходящата картина.
— Ефи, зарежи този глупак и ела да живееш при мен.
— Престани да сваляш момичето ми — извика Реми, като се приближи до вратата.
Диклън стоеше до електрическия трион, закачил колан с инструменти на кръста си и дърводелски молив зад ухото си. Реми реши, че приятелят му не се е бръснал поне от три дни. А пък работническият гащеризон ужасно му отиваше.
— Искаш ли да свърша нещо, или просто да стоим тук и да се възхищаваме на мъжествения ти вид? — попита Реми.
— Определено мога да използвам един-двама работници — отвърна Диклън, като прокара триона по дървото, вдигна облак прах от стърготини и го изключи, преди да погледне Реми. — Готов ли си?
— Разбира се — кимна Реми и прегърна Ефи. — Ще си изкараме бирата.
Четири часа по-късно седнаха на терасата пред прясно боядисаната кухня. Ефи, издокарана в старата джинсове риза на Диклън, имаше петна от боя по носа си. Бирата беше студена и пенлива, а от стереото се носеше бавен блус.
Докато вадеше последната треска от палеца си, Диклън реши, че животът определено е добър.
— Какъв е онзи храст, който цъфти там? — махна той към съсипаната градина.
— Камелия — отговори Ефи. — Градината ти е истински грях, Дик.
— Знам. Трябва да се заема с нея.
— Не можеш да се заемеш с абсолютно всичко. Трябва да повикаш човек, който разбира от тази работа.
— Големия и Малкия Франки ще свършат работата вместо теб — каза Реми, като отпи солидна глътка бира. — Те двамата се справят много добре.
— Семеен бизнес? — попита Диклън, който винаги се бе доверявал на семейния бизнес. — Баща и син?
— Брат и сестра.
— Брат и сестра? И двамата се казват Франк?
— Да. Баща им, Франк К. — съкратено от Ксавие, имал невероятно самочувствие. Кръстил и двете си деца на себе си. Ще ти дам телефона им. Кажи им, че Реми ги е препоръчал.
— Ще отида да се поизмия — каза Ефи, като погледна изцапаните си с боя ръце. — Може ли да се помотая из къщата после?
— Сладурче — отвърна Диклън и целуна ръката й. — Можеш да правиш всичко, което си поискаш.
— Добре, че аз я срещнах първи — отбеляза Реми, когато Ефи влезе вътре.
— Дяволски си прав.
— Но ми се струва, че мислите ти са съсредоточени върху друга жена, като гледам колко често насочваш очи към блатото.
— Не мога да притежавам Ефи, освен ако не те убия, затова ухажвам мис Одет. Това е доказателство за приятелското ми отношение към теб.
— Да, така си е — захили се Реми и се облегна на лакти. — Лена кара мъжете да се оживят и да
