— Може би — отвърна тя и погледна надолу към величественото фоайе. — По-късно ще имаш нужда от мебели. Знам някои подходящи за пазаруване места.
— Братовчед ли имаш?
— Няколко.
Лена повдигна вежди, когато чу шума и псувните, които долитаха от края на коридора.
— Водопроводчикът — обясни Диклън. — Накарах го да започне от моята баня. Тя беше… беше в кошмарен зелен цвят. Ако познаваш човек, който се нуждае от грозно обзавеждане за баня, обади ми се.
Диклън се опита да я отдръпне от вратата на стаята, за която вече бе твърдо убеден, че е обитавана от духове. Но Лена натисна дръжката и я отвори. Диклън осъзна, че задържа дъха си, когато тя влезе вътре.
— Доста е студено тук — каза Лена, като обви ръце около себе си, но не успя да спре треперенето си. — Трябва да се опиташ да запазиш тапетите. Красиви са. Теменужки и рози.
Лена бе на половината път до вратата към терасата, когато спря и потръпна силно. Заля я тъга.
— Тъжна стая. Има нужда от светлина и живот.
— Тук има призрак. Една жена. Мисля, че е била убита тук.
— Така ли? — завъртя се тя към него с пребледняло лице. — Не усещам насилие. Само тъга. Празнота и тъга.
Гласът й бе предрезгавял. Без да мисли, Диклън влезе и се приближи до нея.
— Добре ли си? — загрижено попита той.
— Само ми е студено.
Той се протегна да разтърка ръцете й. Изпита чувството, че го удря ток, когато я докосна. Лена се засмя леко и отстъпи назад.
— Не мисля, че баба ми е имала предвид точно това, когато ти е дала позволение да ме ухажваш, скъпи.
— Това е заради стаята. В нея има нещо странно.
— Духовете не ме притесняват. И ти не би трябвало да се страхуваш. Не могат да те наранят.
Но тя тръгна към вратата, като едва се сдържаше да не ускори крачка.
Лена разгледа и останалите спални, но никъде не изпита тъгата и самотата, които я бяха прогонили от първата.
На вратата към стаята на Диклън тя се усмихна.
— Е, тук не е толкова зловещо. Имаш вкус, скъпи — одобри тя, а сетне надникна в банята, където работниците тропаха и ругаеха. — А това определено не може да се каже за човека, направил тази баня. Хей, Трайпедо, това ти ли си? Майка ти знае ли, че ядеш с тази уста?
Лена се облегна на вратата и поговори няколко минути с водопроводчиците. Диклън стоеше неподвижно и я гледаше омагьосан.
„Направо съм жалък — каза си той. — Да се влача след нея като някое мизерно паленце.“
Когато Лена го погледна през рамо, той усети как токът протича чак до петите му.
— Искаш ли да ти покажа балната зала? — попита. — Тя ще е най-впечатляващото място тук.
— Разбира се. Бих искала да я видя — кимна Лена, но когато излязоха от спалнята му, посочи нагоре и попита. — А какво има горе?
— Още празни стаи. Склад и някои от слугинските помещения.
— Хайде да ги разгледаме.
— Няма нищо особено — протегна се той към ръката й, но тя вече се качваше нагоре.
— Можеш ли да стигнеш до беседката на покрива оттук? — попита младата жена. — Навремето обичах да я гледам и да си представям как седя там.
— По-лесно е от… Недей!
Рязката му заповед я накара да застине с ръка върху месинговата дръжка на детската стая.
— Какво има? Да не си вързал някоя жена там? Тук ли са заключени тайните ти, скъпи?
— Не… просто… — Диклън замълча и усети как в гърлото му се надига паника. — В тази стая има нещо нередно.
— В повечето стаи тук има нещо нередно — отвърна Лена и отвори вратата.
Диклън се оказа прав. Незабавно я заля същата вълна от мъка, загуба и самота. Лена видя стени, под и прозорци, прах и мръсотия. Почувства се ужасно, сякаш сърцето й щеше да се пръсне.
Отвори уста, за да заговори, но я обля студена пот.
— Това е центърът — заяви тя, макар да не бе сигурна какво точно има предвид или откъде го знае. — Усещаш ли го?
Диклън се залюля пред прага и впи пръсти в дръжката. Страхът му беше нелогичен. Пробождаше костите му като кинжал. Това беше неговата къща, по дяволите, напомни си той мрачно. Неговата проклета къща. Той пристъпи предпазливо вътре.
Стаята се завъртя. Той чу писък и видя уплашеното лице на Лена. Стори му се, че устата й се движи и се опитва да каже името му. После зрението му се замъгли и пред очите му затанцуваха ярки петна.
— Диклън. Хайде, скъпи. Съвземи се.
Някой галеше косата и лицето му. Почувства меки устни върху своите. Отвори очи, но видя само размазано петно и ги затвори мигновено.
— Не, недей.
Лена го потупа по бузите с пръсти, които трепереха леко. Диклън бе паднал като отсечено дърво веднага след като лицето му бе пребледняло.
— Отвори си очите.
— Какво, по дяволите, стана?
— Припадна.
Диклън отвори очи и ги фокусира върху лицето й. Притеснението му надви силния страх.
— Извинявай, но мъжете не припадат. Е, понякога губим съзнание, но не припадаме.
Лена въздъхна облекчено. Диклън си бе ударил главата, но се съвзе сравнително бързо, а и мислите му си бяха наред.
— Моля за извинение. Загуби съзнание. Просна се на пода с такава сила, че се уплаших да не си сцепиш черепа.
Тя се наведе към него и целуна раната на челото му.
— Ще имаш цицина, бебчо. Не можах да те хвана. Но сигурно ако го бях направила, щяхме и двамата да се проснем на пода.
Лена бе успяла да го търколи по гръб и сега поглади бледите му бузи.
— Често ли губиш съзнание? — попита тя.
— По принцип първо би трябвало да се напия безпаметно, а не съм го правил от дните в колежа. Слушай, преди да се изложа отново, трябва да изчезна от тази стая.
— Добре. Няма проблем. Можеш ли да станеш? Не мисля, че мога да те вдигна. Ти си доста едър, скъпи.
— Да, мога.
Той застана на колене, опита се да си поеме дъх, но му се стори, че отново се задушава. Имаше чувството, че върху гърдите му е паркиран камион. Надигна се и се олюля.
Лена го прегърна през кръста и пое колкото можеше от тежестта му.
— Една стъпка. Две. Ще слезем долу, за да можеш да си легнеш.
— Всичко е наред. Ще се оправя.
Ушите му бучаха. В мига, когато излезе от стаята, той се отправи към стъпалата, седна на първото и наведе глава между колената си.
— Господи!
— Спокойно, скъпи — погали го тя по косата.
— Затвори вратата, моля те.
Лена се втурна назад и затвори.
— Поеми си дъх, а после ще слезем долу в спалнята ти.
