започнат да си мислят разни интересни неща.
— Имаш си момиче.
— Това не означава, че мозъкът ми е спрял да работи. Но не се тревожи, Ефи е единственото, което искам — въздъхна той доволно. — Освен това ние с Лена си имахме своите моменти преди години.
— Какво искаш да кажеш? — извика Диклън, като остави бирата и се вторачи в приятеля си. — Ти и Лена? Ти… и Лена?
Реми намигна.
— В едно горещо страстно лято. Трябва да е било преди около петнадесет години. Бях на седемнадесет, току-що завършил гимназията. Значи Лена е била на около петнадесет. Прекарахме няколко незабравими вечери на задната седалка на старото ми камаро.
Реми забеляза мрачния поглед на Диклън.
— Хей, аз и нея видях първи. Бях луд по това момиче в продължение на шест месеца. Мислех, че ще умра, ако не я притежавам. Знаеш как е, когато си на седемнадесет.
— Да. А и знам как е, когато си на тридесет и една.
Реми се засмя.
— Ухажвах я, подскачах около нея, ближех подметките й. Водех я на кино и на разходка. Заведох я и на абитуриентския си бал. Господи, колко беше великолепна! А в една лунна юнска нощ най-после й свалих дрехите на задната седалка на камарото. Беше й за първи път — добави той и бързо погледна Диклън. — Нали знаеш, една жена никога не забравя първия. Е, аз ти разчистих пътя, скъпи.
— Мисля, че бих могъл да се справя по-добре от един загорял тийнейджър — каза Диклън, макар да си признаваше, че Лена го кара да се чувства като такъв. — И какво стана между вас?
— Отдалечихме се. Аз отидох да уча на Север, а тя остана тук. Треската премина и станахме добри приятели. Ние сме само приятели, Дик. Тя е един от любимите ми хора.
— Схванах предупреждението. Да не искаш всички момичета за себе си, Реми?
— Не, просто не искам двама от най-близките ми приятели да се наранят един друг. И двамата сте натоварени с доста багаж.
— Знам къде да складирам моя.
— Може и така да е. Господ знае, че и Лена прави възможното да държи своя заключен на тавана. Майка й… — Реми замълча рязко, когато Ефи изпищя.
Той скочи на крака и бирата му се разля по пода. Изфуча през кухненската врата пред Диклън, като викаше името на Ефи.
— Горе — извика Диклън, като зави наляво и се втурна към стълбите. — Тя е на горния етаж.
— Реми! Реми! Ела бързо!
Ефи седеше на пода, обвила ръце около себе си, и се хвърли в прегръдките на Реми в мига, когато той коленичи до нея.
— Бебчо, какво стана? Нарани ли се?
— Не, не, видях… — тя зарови лице в рамото му. — Ей там… на леглото…
Диклън погледна отворената врата. Единственото легло там можеше да бъде само онова, което той си бе представял. В момента виждаше само стъпки в праха, там, където Ефи бе влязла в стаята. Слънцето огряваше дървения под и избелелите тапети. Нямаше нищо друго.
— Какво видя, Ефи? — попита я Диклън.
— На леглото. Лицето на една жена. Мъртва.
— Бебчо — обади се Реми и също огледа стаята. — Там няма нищо. Виж. Няма абсолютно нищо.
— Но аз видях…
— Кажи ми какво видя — коленичи Диклън до нея. — Какво видя?
— Видях… — потрепери Ефи, после решително стисна устни. — Помогни ми да стана, Реми.
Макар лицето й да бе мъртвешки бледо, тя стана и пристъпи до вратата.
— Ефи, скъпа, трепериш. Хайде да слезем долу.
— Не, не. Чакай.
Очите й бяха ококорени, а сърцето й продължаваше да бие лудо, докато оглеждаше стаята.
— Не е възможно да съм видяла нещо. Стаята е празна. Просто една празна стая. Сигурно съм си въобразила…
— Голямо легло? Син балдахин? Скрин и бюро? Дамска тоалетка и синьо кресло? Газови лампи, свещи на полицата на камината и снимка в рамка?
— Откъде знаеш какво съм видяла?
— Защото и аз го видях. Първия ден, когато пристигнах тук. И усетих аромат на лилии.
— Бели лилии във висока ваза — продължи Ефи, а по бузата й се плъзна сълза. — Стори ми се странно и много мило, че държиш цветя тук. После се запитах как си ремонтирал стаята толкова бързо и красиво и защо не ни спомена за това. Влязох вътре и я видях на леглото. Съжалявам. Имам нужда от малко въздух.
Без да каже и дума, Реми я взе на ръце.
— Героят ми — промърмори тя, докато той я носеше надолу по стълбите.
— Ужасно ме изплаши, скъпа. Диклън, донеси малко вода на момичето ми.
В продължение на няколко секунди Диклън остана вторачен в стаята, после тръгна надолу след приятелите си.
Наля чаша вода и я занесе на терасата, където Ефи бе седнала в скута на Реми.
— Е, какво мислиш за духовете сега? — попита той.
Ефи пое чашата и отпи, като наблюдаваше Диклън внимателно.
— Въобразила съм си.
— Бяла роба на креслото. Сребърни четки за коса. Златна брошка с емайл.
— Брошка с часовник — тихо добави тя и потрепери. — Не мога да го обясня.
— Можеш ли да ми разкажеш за жената?
— Лицето й беше изранено и окървавено. О, Реми!
— Спокойно — погали я той по косата и я придърпа към себе си. — Недей да мислиш за нея. Остави я, Диклън.
— Не, няма нищо.
Ефи си пое дълбоко дъх, облегна глава на рамото на Реми и прикова очи в Диклън.
— Ужасно е странно. Страшно и странно. Мисля, че беше млада, но не съм сигурна. Тъмна коса. Тъмна, гъста и къдрава коса. Дрехите й… нощницата й беше разкъсана. По врата й имаше ужасни синини, като… като че ли беше удушена. Знаех, че е мъртва. Изпищях и отстъпих назад. Краката ми се подкосиха.
— Трябва да разбера коя е била тя — заяви Диклън. — Сигурно има начин да разберем коя е била. Член на семейството? Прислужница? Гостенка? Ако една млада жена е умряла тук насилствено, някъде трябва да има документи за това.
— Мога да извърша известни проучвания — усмихна му се леко Ефи. — Все пак това ми е работата.
— Ако е имало убийство, все трябваше да чуем някоя история през годините — отбеляза Реми. — А аз никога не съм. Скъпа, ще те отведа у дома.
— Няма да възразя — кимна Ефи, като се протегна и докосна ръката на Диклън. — Ела с нас. Не знам дали е разумно да оставаш тук.
— Трябва да остана. Искам да остана.
„Трябва да съм си тук“ — помисли си Диклън, когато остана сам и грохотът на чука му отекна в трапезарията. Не само реставрираше къщата, но и я превръщаше в свой собствен дом. Ако убитото момиче беше част от него, значи имаше някаква връзка и със самия Диклън.
Искаше му се да узнае името и историята й. Откъде беше? Защо бе умряла? Може би му беше писано да дойде тук и да научи тези неща.
Образите и усещанията, които бяха прогонили предишните собственици, щяха да го задържат тук.
Той можеше да живее с духовете. Но нямаше да се успокои, докато не ги опознаеше.
Но когато най-после приключи с работата и си легна, Диклън остави лампите да светят.
През следващите няколко дни бе прекалено зает, за да мисли за духове или да ходи насън, или пък дори
