Тя вдигна очи към него и сърцето му спря.
— Виждам и друго. Богат адвокат янки от Бостън, който си е купил Мане Хол.
— Познаваме ли се? — попита Диклън и почувства невероятно вълнение, когато стисна ръката й. — Срещали ли сме се преди?
— Не и в този живот, скъпи.
Тя го потупа леко по ръката, после тръгна да изпълни другите си поръчки.
Но го държеше под око. Не беше онова, което бе очаквала, след като чу описанието на Реми. Макар и да не знаеше точно какво бе очаквала. Но тя бе жена, която обичаше изненади. А човекът, седнал зад бара, който я наблюдаваше неотклонно със сивите си очи, изглеждаше пълен с изненади.
Харесваше очите му. Беше свикнала мъжете да я гледат с желание, но в неговите очи имаше нещо повече. Наблюдаваше я смаяно, останал без дъх, което й се стори ласкателно и мило.
Беше приятно да накараш един мъж, който изглеждаше готов да се справи с абсолютно всичко, да затрепери само като му се усмихнеш.
Макар Диклън едва да бе докоснал бирата си, тя се приближи до него и потупа бутилката с пръст.
— Готов ли си за следващата?
— Не, благодаря. Можеш ли да си вземеш почивка? Може ли да те черпя едно питие или кафе? Да ти купя кола или куче?
— Какво има там?
Той погледна малката торбичка с подаръка, която бе оставил на бара.
— Подарък за човека, с когото имам среща.
— За много жени ли купуваш подаръци, Диклън?
— Тя не е жена. Искам да кажа, не е моя жена. Всъщност нямам такава… само… О, Господи, преди бях по-добър в това.
— В кое?
— В свалянето на жени.
Тя се засмя с ниския, гърлен звук от фантазиите му.
— Можеш ли да си вземеш почивка? Ще изритаме някого от масата му и ще ми дадеш още един шанс — помоли той.
— И така добре се справяш. А почивки не взимам, защото аз съм собственицата.
— Притежаваш това място?
— Точно така — потвърди тя и се обърна, когато една от келнерките застана до бара.
— Чакай. Чакай — протегна се той отново към ръката й. — Не ти знам името. Как се казваш?
— Анджелина — меко отговори тя. — Но ме наричат Лена, защото не съм ангелче, скъпи — добави, като прокара пръст по бузата му и отиде да изпълни поръчките.
Диклън отпи жадно от бирата си, за да преглътне слюнката, която се бе насъбрала в устата му.
Опитваше се да измисли нов подход, когато Реми го плесна по гърба.
— Ще имаме нужда от маса, синко.
— Гледката тук е по-добра.
Реми проследи погледа му.
— Една от най-красивите в града. Запозна ли се с братовчедка ми Лена?
— Братовчедка?
— Четвърта. Но може и да е пета. Анджелина Симон, едно от бижутата на Ню Орлиънс. А ето и другото. Ефи Рено. Ефи, скъпа, това е моят добър приятел Диклън Фицджералд.
— Здрасти, Диклън — поздрави момичето, като излезе пред Реми и го целуна по бузата. — Радвам се да се запозная с теб.
Ефи имаше облак от руса коса около красиво сърцевидно личице и небесносини очи. Устните й бяха тъмнорозови. Приличаше на гимназиална мажоретка.
— Прекалено си красива, за да се затриеш с този тип — възхитено я изгледа Диклън. — Защо вместо това не избягаш с мен?
— Кога тръгваме?
Диклън се ухили, плъзна се от стола и й върна целувката.
— Добра работа, Реми — каза той.
— Най-добрата, която някога съм вършил — потвърди Реми и целуна косата на Ефи. — Сядай, скъпа. Мястото е претъпкано. Барът е единствената ни възможност. Искаш ли вино?
— Една чаша от бялото домашно.
— Диклън, искаш ли още едно?
— Аз черпя.
— Щом е така, поръчай едно хубаво шардоне на любимата ми. Аз ще взема каквото ти пиеш.
— Я, виж какво довлякла котката — обади се Лена и се ухили на Реми. — Здрасти, Ефи. Какво ще пиете тази вечер?
— Шардоне за дамата. И още две „Корони“ — отговори Диклън. — А после можеш да звъннеш на 911. Сърцето ми спира всеки път, когато те погледна.
— Приятелят ти е страхотен, когато набере скорост, Реми — засмя се Лена и извади бутилка вино от хладилника.
— Момичетата в Харвард бяха като тесто в ръцете му.
— Ние южнячките сме свикнали с горещината и не се топим лесно — отвърна тя, като сипа виното и отвори бирите.
— Познавам те — каза Диклън. — Видях те да си играеш с кучето си тази сутрин. Голямо черно куче. Близо до езерото.
— Руфъс — поясни Лена, като потръпна леко, когато осъзна, че я бе наблюдавал. — Кучето на баба ми. Къщата й е зад блатото. Понякога отивам да поживея при нея, когато се чувства зле или самотна.
— Ела в Мане Хол следващия път, когато си при нея. Ще те разведа из къщата.
— Може. Никога не съм влизала вътре — съгласи се тя и остави купичка със солети на бара. — Искате ли нещо от кухнята?
— Ще си помислим — отговори Реми.
— Не забравяйте да ми кажете — подхвърли Лена, като се завъртя и мина през задната врата.
— Избърши си лигите, Дик — ухили се Реми и го стисна за рамото. — Срамота е.
— Не го дразни, Реми. Ако някой мъж не се развълнува, когато види Лена, значи му липсват някои доста важни неща — обади се Ефи.
— Ти наистина трябва да избягаш с мен — засмя се Диклън. — А междувременно, най-добри пожелания — добави той и побутна плика с подаръка към нея.
— Купил си ми подарък? Страхотен сладур си!
Тя съдра плика с ентусиазъм, който зарадва Диклън. Извади жабата и се вторачи в нея. После отметна назад глава и се изсмя гръмко.
— Прилича на Реми. Виж, скъпи, жабата има твоята усмивка.
— Не виждам.
— Аз пък виждам. Диклън също.
Ефи се завъртя на столчето и се усмихна на Диклън.
— Харесваш ми. Ужасно се радвам, че ми харесваш. Обичам този кретен, приятеля ти, толкова много, че щях да се престоря, дори и да не те харесвах. Но сега не е нужно да се преструвам.
— Не започвай да рониш сълзи, Ефи — каза Реми, като извади носната си кърпа. — Понякога го прави, когато е щастлива. В нощта, когато й предложих да се омъжи за мен, плака толкова много, че минаха десет минути преди да се съгласи.
Реми издърпа годеницата си от столчето и добави:
— Ела, скъпа. Да потанцуваме, за да ти изсъхнат очите.
Диклън се извърна на столчето, взе бирата си и се загледа в приятеля си.
— Чудесна двойка са — отбеляза Лена зад гърба му.
— Да. Така е. Не ти ли е интересно как ще изглеждаме ние с теб?
— Доста си настоятелен — въздъхна тя. — Каква кола ще ми купиш?
