лъскава грива над яката си. Сега бе подстриган късо.
— Мислех, че каза няколко часа.
— Толкова и минаха. Почти два часа и половина. Добре ли си, Дик? Изглеждаш ми изнервен.
— Вероятно дългото шофиране е виновно за това. Господи, толкова се радвам да те видя.
— Крайно време беше да го кажеш — ухили се Реми и прегърна приятеля си. — Хей, момче, явно си поспортувал доста. Я се обърни да ти видя задника.
— Идиот такъв! — плесна го Диклън по гърба. — Кажи ми нещо — помоли той, като се отдръпна назад. — Наистина ли съм се побъркал?
— Разбира се. Но пък ти винаги си бил побъркан. Хайде да слезем долу и да пийнем по нещо.
Настаниха се на пода на онова, което навремето е било стаята за джентълмени, и сложиха пред себе си кутия с пица и бутилка „Джим Бийм“.
Първата глътка бърбън затопли приятно стомаха на Диклън. Пицата беше вкусна и гореща и го накара да реши, че странните чувства, които бе изпитал, се дължаха на умора и глад.
— Дълго ли възнамеряваш да живееш по този начин, или ще си купиш един-два стола? — попита Реми.
— Нямам нужда от столове — отвърна Диклън, като взе бутилката от него и отпи щедра глътка. — Поне не засега. Искам първо да пооправя малко. Имам си мебели в спалнята, може да сложа маса в кухнята. Но ако започна веднага да купувам мебели, само ще ми пречат, докато ремонтирам къщата.
Реми се огледа наоколо.
— Като гледам в какво състояние е, ще се нуждаеш от инвалидна количка, преди да приключиш с ремонта.
— Става дума най-вече за козметичен ремонт. Хората, които са живели тук последни, са свършили доста работа. Изглежда са възнамерявали да превърнат мястото в лъскав хотел или нещо подобно. Минали цели шест месеца преди да се откажат. Вероятно са им свършили парите.
Реми повдигна вежди, прокара пръст по пода и огледа дебелия слой прах.
— Жалко, че не можеш да продадеш цялата тази мръсотия. Щеше да станеш неприлично богат. О, забравих. Ти вече си неприлично богат. Как е семейството ти?
— Както винаги.
— Сигурно си мислят, че горкото им момче е мръднало.
— О, да. Може и да са прави, но на мен така ми харесва. Ако бях изкарал още едно дело или събрание, щях да се удавя.
— Корпоративното право те скапа, скъпи — отбеляза Реми, като облиза соса от пръстите си. — Трябваше да опиташ с наказателното. То раздвижва кръвта. Само кажи и утре ще се захванем за работа заедно.
— Благодаря за идеята. Очевидно още не си се отказал от нея.
— Така си е. Обичам хитрите уловки, сложните думи и борбата. Всяко едно дяволско нещо от работата — поклати глава Реми и взе бутилката. — А ти никога не си ги обичал.
— Така е.
— Как можеш да загърбиш всички онези години в Харвард? Така ли ти казват вашите?
— Да, заедно с още няколко неща.
— Грешат. Знаеш го, Дик. Не захвърляш нищо. Просто се захващаш с нещо различно. Успокой се и му се наслаждавай. Вече си в Ню Орлиънс или поне достатъчно близо. Тук я караме по-леко. Скоро ще те накараме да забравиш, че си янки. Ще затанцуваш кажунските танци и ще ядеш червен боб и ориз в деня за пране.
— Да, възможно е да стане.
— Ела в града, когато се настаниш. Двамата с Ефи ще те заведем на вечеря. Искам да се запознаеш с нея.
Реми бе свалил вратовръзката и сакото си и бе навил ръкавите на адвокатската си синя риза. Диклън си помисли, че с изключение на косата приятелят му не изглеждаше по-различен от дните, когато двамата бяха в Харвард и поглъщаха пици с бърбън.
— Наистина ли ще го направиш? Ще се ожениш ли?
Реми въздъхна.
— Дванадесети май. Ще си седна на задника, Дик. Тя е точно това, което искам.
— Библиотекарка — учудено каза Диклън. — Ти и библиотекарка.
— Специалист по проучванията — поправи го Реми и се засмя. — Най-хубавият книжен плъх, който някога съм виждал. И е много умна. Луд съм по нея, Дик. Направо съм откачил.
— Радвам се за теб.
— Все още ли се чувстваш виновен за… как й беше името? Дженифър?
— Джесика — отвърна Диклън и отпи намръщено от бутилката. — Няма начин да не се почувстваш виновен, ако отмениш сватбата си три седмици преди съдбовната дата.
Реми сви рамене.
— Може и така да е, но щеше да се чувстваш по-зле, ако се беше оженил.
— Вярно е — потвърди той, но сивите му очи запазиха виновния си поглед. — Мисля, че Джесика щеше да се чувства по-добре, ако се бяхме оженили, а после развели на следващия ден. Цялата история й се отрази доста тежко. В момента се вижда с братовчед ми Джеймс.
— Джеймс… Джеймс… Кой беше той? Онзи, дето пищи като момиче, или онзи, дето прилича на Дракула?
— Нито един от двамата — отвърна Диклън и се усмихна леко. — Джеймс е идеалният. Пластичен хирург, играч на поло, колекционер на марки.
— Нисък, с почти невидима брадичка и силен акцент на янки.
— Точно той, но брадичката му вече се вижда. Присадиха му я. Според сестра ми нещата между Джесика и него изглеждали доста сериозни, а аз точно това съм бил заслужавал.
— О, по дяволите, тогава нека сестра ти се ожени за Дженифър.
— Джесика — поправи го Диклън автоматично. — И аз й казах същото — добави той, като размаха бутилката бърбън. — После не ми говори две седмици. Не че това не беше облекчение за мен. В момента не съм особено популярен в семейство Фицджералд.
— Знаеш ли какво, Дик? Като се имат предвид обстоятелствата и всичко друго… майната им.
Диклън се засмя и подаде бутилката на Реми.
— Да пием за това.
Взе си парче пица от кутията и продължи:
— Искам да те питам нещо за това място. Проучих част от историята му още когато дойдохме тук за първи път.
— Да, когато се препъвахме наоколо като пияни дръвници.
— Да. А това сигурно ще ни се случи отново, ако продължим с бърбъна. Както и да е, знам, че къщата е била построена през 1879, след като оригиналната постройка изгоряла в необясним пожар, вероятно запален по политически причини.
— Виновна е била агресивната война на Севера, синко — ухили се Реми и размаха предупредително пръст. — Не забравяй от коя страна на линията Мейсън-Диксън си проснал северняшкия си задник в момента.
— Прав си. Съжалявам. Та семейство Мане купило евтино земята и построило сегашната къща. Отглеждали захар и памук и си живели чудесно около двадесет години. Имали двама синове, които починали млади. После умрял и старецът, а жена му удържала още известно време, преди да получи инфаркт в съня си. Нямало наследници. Съществувала някаква внучка, но тя била лишена от завещание. Къщата била обявена на търг и оттогава я прехвърлят от ръка на ръка. През повечето време си е стояла празна.
— Е, и?
Диклън се наведе напред.
— Вярваш ли, че тук има духове?
Реми стисна устни и грабна последното парче пица.
