— И целият този урок по история беше само прелюдия към въпроса ти? Леле, от теб наистина би излязъл страхотен южняшки адвокат. Разбира се, че тук има духове — весело каза той и захапа пицата. — Ако една къща стои от толкова дълго време и си няма духове, значи е съвсем скапана работа. А за внучката, която спомена… По майка била Рус. Знам го, защото съм четвърти или пети братовчед на семейство Симон, а те произхождат от този род. Мисля, че момиченцето било отгледано от родителите на майка си, след като милата му майчица изчезнала с някакъв мъж. Така поне се говори. Не помня какво е станало с баща й, но другите сигурно ще си спомнят, ако това те интересува. Знам, че Анри Мане, жена му Жозефин, и другият им син, не помня името му, са умрели в тази къща. Ако поне един от тях няма смелостта да се появи тук като призрак, значи са били големи скапаняци.
— От естествена смърт ли са умрели?
Реми се намръщи любопитно.
— Доколкото знам, да. Защо?
— Не знам — отвърна Диклън, като едва потисна потръпването си. — Вибрации.
— Искаш ли да повикаме някой да прочисти мястото? Малко вуду, няколко магии? Или пък да повикаме духа на кратък разговор? На всеки ъгъл в града можеш да си намериш вещица или ясновидка.
— Не, благодаря.
— Е, уведоми ме, ако решиш да направиш нещо по въпроса — намигна му Реми. — Ще те свържа с човек, който ще ти направи страхотно шоу.
По-късно Диклън реши, че не иска шоу. Желаеше единствено горещ душ и да си легне. „Джим Бийм“ бе затоплил кръвта му приятно и той се залови да влачи кашони, а после се зарови из тях да търси чаршафи и кърпи. Отнесе горе нещата, които му бяха необходими за през нощта.
Доброто старо католическо чувство за вина, а не нуждата от ред, го накара да си оправи леглото. Той си достави удоволствие с десетминутен душ, после се пъхна в чистите чаршафи под звука на непрестанния дъжд.
След тридесет секунди вече спеше.
Плачеше бебе. Това въобще не му се стори странно. Всички бебета плачат посред нощ, а и винаги когато си поискат. Плачът звучеше повече нервно и раздразнено, отколкото разтревожено.
Някой трябваше да отиде и да го вземе на ръце. Или да направи онова, което хората правеха с плачещите бебета. Да го нахрани. Да му смени пелените. Да го полюлее.
Когато той самият се будеше като дете от кошмарите си, майка му или гувернантката му, а понякога дори и баща му, идваха да го погалят по главата и да поседят при него, докато се успокои.
Но бебето не беше уплашено, а гладно.
Тази мисъл също не му се стори странна. Просто някак си знаеше това.
Но му се стори адски странно да се събуди облян в пот и да открие, че стои на третия етаж пред вратата с потъмнялата месингова дръжка.
Глава 3
Сомнамбулизъм. Това беше нещо, което не бе правил от детството си. Но като се имаше предвид изминалия ден, не беше трудно да се досети как бе станало. „Джим Бийм“, огромна пица и разкази за духове.
По-трудно му бе да приеме ужаса, който изпита, когато изскочи на повърхността и се озова пред вратата на третия етаж. Бе внезапно изтръгнат от съня си и хвърлен в кошмара, в който бе сигурен, че е чул заглъхващия плач на неспокойно бебе.
И тогава побягна. Не би могъл да отвори онази врата, дори ако някой опреше пистолет в челото му. Той се затича надолу, преследван от страха си, и се заключи в спалнята си. В момента, над чаша поизстинало кафе, Диклън си мислеше, че бе постъпил като психично болен.
Е, поне наоколо нямаше никой, който да го види.
Но всъщност, ако човек се замислеше сериозно, това наистина си бе доста впечатляваща първа нощ. Студени течения, бебешки духове, странна музика. Определено беше по-интересно, отколкото да си седи в празната къща в Бостън, да смуче бира и да гледа телевизия.
Вероятно трябваше да се порови по-задълбочено в историята на къщата. Неговата къща. Той взе кафето си и се облегна на влажния железен парапет на терасата пред спалнята си.
Неговата гледка. Истинска красота, ако се абстрахираш от съсипаните градини.
Дъждът ромолеше върху листата на дърветата, а въздухът все още трептеше от отминалата буря. Над земята се спускаше лека мъгла, която превръщаше дърветата в романтични, загадъчни силуети.
Ако слънцето успееше да се подаде иззад облаците, гледката щеше да е ослепителна, но всъщност и сега нямаше от какво да се оплаква.
В градината имаше малко езерце, отрупано с лилии. Виждаше се и тънката ивица на реката, която се виеше сред дълбоките сенки на блатото.
Паянтов дървен мост пресичаше водата, а след него черен път водеше сред дърветата към малка къщичка, полускрита от тях. От комина й се издигаше облаче дим, което се смесваше с мъглата.
Диклън вече се бе качвал на покрива тази сутрин и с радост и облекчение откри, че и покривът, и комините са в добро състояние. Последните собственици се бяха погрижили за тях и за терасата на втория етаж, преди да се предадат.
Очевидно бяха започнали работа и по задната тераса, която бяха възнамерявали да превърнат в закрита веранда. Това вероятно не беше лоша идея и трябваше да помисли върху нея.
Диклън не бе сигурен дали бившите собственици бяха свършили парите, или енергията им се бе изпарила, но бе убеден, че е извадил късмет.
Имаше предостатъчно пари, а сега, докато наблюдаваше леката мъгла над водата и бурените, се чувстваше изпълнен с енергия.
Той поднесе чашата към устните си, после бързо я отдръпна, когато видя една жена, или момиче, да върви сред дърветата към реката. Огромно черно куче подскачаше около нея.
Беше прекалено далеч, за да различи чертите й. Видя, че бе облечена в червена карирана риза и джинси, а косата й бе дълга, тъмна и много къдрава. Дали беше стара или млада? Красива или грозна?
Накрая се спря на млада и красива. Все пак, това си беше негово собствено мнение.
Тя подхвърли топка във въздуха и я хвана бързо, когато кучето подскочи. Хвърли я още два пъти, докато животното подскачаше и тичаше в кръг. После се изпъна назад като професионален бейзболист и я метна. Топката профуча между дърветата. Кучето се втурна след нея и не се поколеба, а подскочи енергично към езерото и стисна топката между зъбите си в мига преди тя да падне във водата.
Страхотен номер, помисли си Диклън, като се ухили и загледа как момичето ръкопляскаше на кучето.
Искаше му се да може да я чуе. Беше сигурен, че се смее с нисък, гърлен смях. Кучето изплува до брега, излезе навън, изплю топката до краката й и се разтърси.
Сигурно я беше обляло с вода, но тя не се отдръпна, нито пък започна да чисти джинсите си.
Повториха номера, а Диклън бе запленената им публика.
Представи си я как се приближава с кучето до Мане Хол. Достатъчно близо, за да й махне и да я покани на чаша кафе. Това щеше да е първата му проява на южняшко гостоприемство.
Но пък и той можеше да слезе долу. Жената щеше да се бори с кучето, да се хлъзне по мократа трева и да падне в езерцето. А той щеше да й протегне ръка и да я извади. Не, да се гмурне след нея и да я спаси, тъй като тя не можеше да плува.
А после щяха да правят секс на влажната трева под слънчевите лъчи. Мокрото й, изящно тяло щеше да се повдига над неговото. Той щеше да гали гърдите й и…
— Господи — изохка той и примигна, когато я видя отново да изчезва сред дърветата.
Не знаеше дали е притеснен или облекчен, че бе получил ерекция. Откак преди шест месеца бе скъсал с Джесика, бе правил секс само веднъж. А тогава бе повече по рефлекс, отколкото истинско желание.
Но щом можеше да се възбуди толкова от елементарна фантазия за жена, чието лице дори не бе
