виждал, значи всичко вече се връщаше към нормалното.
Можеше да зачеркне тревогите по мъжествеността си от списъка с проблеми.
Диклън изля остатъка от студеното кафе. Нямаше нищо против да започне деня с еротични фантазии, но му бе неприятно да го започва с лошо кафе. Беше време да се захване за работа.
Той влезе вътре, взе портфейла и ключовете си и тръгна към града, за да напазарува.
Отне му почти цял ден. Искаше не само да напазарува, но и да се запознае отново с града, който отсега нататък щеше да е негов.
Ако Бостън приличаше на почтена жена с няколко пикантни тайни, то Ню Орлиънс бе чувствена любовница, която гордо демонстрираше тъмните си страни.
Диклън се наслади на огромна закуска, толкова претъпкана с холестерин, че сърцето му сигурно щеше да се пръсне от шока.
Купи си кафе на зърна и кафемелачка. Гевреци и кифлички. Зареди се с храните на типичния ерген — замразена пица, полуфабрикати и овесени ядки. После се отби в магазина за алкохол и взе бира, бърбън и хубаво вино.
Натовари всичко в колата, после отново тръгна из улиците, не само заради удоволствието от разходката, но и защото се нуждаеше от нещо, с което да яде. Снабди се с пластмасови чинии и прибори и спря да погледа уличен музикант, който отвори калъфа на тромпета си и изпълни въздуха с вълшебни звуци.
Диклън му даде първия долар за деня.
Избягна изкушението на антикварните магазини и Френския квартал. От клубовете вече се чуваше музика, а от ресторантите се носеха прекрасни аромати. Диклън си купи муфулета — италиански сандвич с месо и сирене върху пухкаво хлебче, който да изяде по-късно у дома.
Докато вървеше към колата си, забеляза туристите с рекламни торби от „Кафе дю Монд“ и гледачите на карти, седнали до сгъваеми масички по площад „Джаксън“, които с удоволствие ти предсказваха бъдещето срещу десет долара. Долови лекия сладникав мирис на марихуана, когато мина покрай тясна алея, затрупана с боклуци. Видя огромна чернокожа жена, която пушеше с доволен вид на терасата над магазин за еротични свещи.
Диклън купи за Реми свещ, оформена като гола жена с гърди като торпеда, и се захили на вида й.
Подкара енергично към новия си дом. Разтовари продуктите и ги напъха там, където му се стори най- логично, а после се захвана със сериозна инспекция на стаите на първия етаж. Водеше си бележки за потенциалните проблеми, плановете и приоритетите си.
Определено кухнята щеше да е първа. Имаше опит от собствената си къща в Бостън, а и от двата ремонта, при които бе помагал на приятели.
Не претендираше, че може да сготви нещо повече от обикновен омлет или печен сандвич, но вярваше, че кухнята е сърцето на всеки дом. Последният ремонт на кухнята в Мане Хол, направен през осемдесетте години, я бе оставил снежнобяла с хромирани уреди, подобен на сребрист остров плот и ослепително бял под.
Най-хубавите й страни бяха големите прозорци, старото тухлено огнище и красивия таван. Харесваше му и огромният килер, но щеше да му върши по-добра работа като мокро помещение. Щеше да се върне към оригиналния дървен под, да свали сладникавите тапети, украсени с чайничета, и да подмени плота със старинна сладкарска маса или нещо подобно.
Обзавеждането не беше най-силната му страна. Навремето го бе оставил на Джесика, която обичаше бледи тонове и класически линии.
Той обаче предпочиташе по-ярки цветове и очарованието на по-необичайното. Обръщаше внимание и на най-малките подробности. Това си беше неговата къща, по дяволите, и щеше да я направи по своя си начин. Отгоре до долу.
Щеше да сложи старинни шкафове със стъклени вратички и да подреди в тях антикварни кухненски уреди. Напукани чинии, бутилки и буркани.
Щеше да направи солидни плотове, да сложи медни кранове. Не му пукаше, че щяха да позеленеят така щяха да изглеждат по-истински.
Огромен хладилник. Миялна машина и печка. И всичко щеше да е скрито зад дървени врати.
Готови за готвене.
Диклън извади рулетката си и започна да мери съвестно. После изсипа справочниците си на пода в празната библиотека и се съсредоточи над тях, докато изяде половината от сандвича си и изпи толкова много кафе, че ушите му забръмчаха.
Представяше си всичко идеално. Претъпканите с книги рафтове, които се издигаха от пода до тавана. Тъмнозелените стени и светлобежовите корнизи и таван. Тежките сребърни свещници на полицата на камината. Трябваше да повика коминочистач, който да провери внимателно всички комини, за да може да започне да си пали огън и да прогони ледения въздух.
Там, където се налагаше, щеше да реставрира ламперията и да я изглади като коприна. Масивните врати, които разделяха дамския и мъжкия салон, бяха в отлично състояние.
А и някой си бе дал труда да оправи пода в библиотеката.
Диклън запълзя по него, като опипваше нежно дървото. Щеше да го изцикли леко, да му сложи няколко слоя лак и толкова. Килимите го бяха запазили добре. Красивите и плътни килими „Обюсон“, които Жозефин бе поръчала от Париж.
Той усети миризма на бренди, кожа, восък и рози, но не се замисли. Очите му бяха замъглени и разсеяни, когато спря до кахлената камина и прокара пръст по нащърбеното място в ъгъла. Тази част трябваше да се подмени или изглади. Нямаше да е лесно да намери същите плочки — бяха рисувани на ръка и изработени в Италия.
Жулиен бе съборил свещника от полицата на камината и той бе нащърбил плочката. Тогава отново бе пиян и побеснял.
Мобифонът в джоба му звънна и Диклън седна на земята. Примигна озадачено и огледа празната стая. Какво правеше? Мислеше ли? Сведе очи към палеца си и видя, че го беше издрал на нащърбената плочка. Напълно объркан, той извади телефона си.
— Да. Ало?
— А, ето те. Вече бях готов да се откажа.
Жизнерадостният глас на Реми изпълни ушите му. Диклън все още седеше вторачен в плочката. Беше си мислил нещо за нея…
— Оглеждам стаите. Измервам. Подготвям разни…
— Няма ли да поизлезеш оттам за малко? Имам събрание до късно и реших, че после може да пийнем по нещо. Ефи също ще дойде с нас, ако успея да я подкарам.
— Колко е часът? — запита Диклън, като завъртя ръка, за да погледне часовника си. — Полунощ? Възможно ли е?
— Не още. Да не си пил вече?
— Само кафе — отговори Диклън, като потупа часовника си. — Сигурно батерията ми се е скапала.
— Минава шест. Ще се освободя към девет. Защо не дойдеш тук? Ще се видим в „Тройката“ във Френския квартал. Намира се на улица „Дофин“, на около пресечка от „Бърбън“.
— Добре — разсеяно отвърна Диклън, като прокара пръсти през косата си и усети, че челото му е мокро от пот. — Добре. Звучи чудесно.
— Имаш ли нужда от инструкции, янки?
— Ще го намеря — обеща Диклън и потърка наранения си палец. — Реми?
— Да. Точно така се казвам.
Диклън поклати глава и се засмя леко.
— Няма нищо. Ще се видим по-късно.
Потегли рано. Пиенето не го интересуваше много, но искаше да види метаморфозата, която настъпваше в Ню Орлиънс след падането на нощта. Улиците блестяха под ярките светлини и гъмжаха от тълпи хора,
