които търсеха развлечения.
Според Диклън нито туристите, нито търговците ръководеха шоуто, а самият град. А колелцата му се завъртаха под звуците на музиката.
Тя се носеше от всички входове. Джаз, рок, страстен блус. Терасите на ресторантите бяха претъпкани с посетители, които прогонваха януарския студ с алкохол и пикантни сосове. Портиерите пред стриптийз клубовете подмамваха клиенти с обещания за невиждани удоволствия, а касите в магазините звънтяха от безбройните покупки на туристите, които се запасяваха с рекламни фланелки и маски за Марди Гра. Баровете сервираха коктейли на янките и бира, и качествен алкохол на хората, които познаваха града по- добре.
Но музиката поддържаше парада.
Диклън се потопи в нея, докато вървеше по улица „Бърбън“ покрай входове, ярки светлини и дворове. Мина покрай група жени, скупчени на тротоара, които кряскаха като гарги.
Долови аромата на парфюмите им и усети типичната мъжка реакция — смесица от удоволствие и паника, когато жените избухнаха в смях.
— Хубав задник — отбеляза една от тях.
Той продължи напред. Групите от жени бяха опасно и загадъчно нещо.
Хрумна му, че щом ще се запознава с Ефи, трябва да й купи нещо. Някакъв годежен подарък. Не знаеше какво харесва, нито пък каква е самата тя. Но ако все пак го биваше в нещо, то бе в купуването на подаръци.
Искаше му се да се бе сетил по-рано, но все пак влезе в няколко магазина, без да им възлага големи надежди. Почти всички магазини тук бяха заредени със сувенири за туристите, а според Диклън един огромен пластмасов пенис не бе подходящ за запознанството. Реши, че или ще изчака с подаръка, или ще се спре на кошниците с дамски кремове и парфюми.
И тогава я видя. Сребърната жаба клечеше на четири крака, сякаш се канеше да скочи енергично. На жизнерадостното й лице грееше широка, хитра усмивка, която незабавно напомни на Диклън за Реми.
След като Ефи си бе паднала по стария му приятел, тя трябваше да оцени приумицата му. Диклън помоли да му опаковат подаръка в красива хартия с голяма червена панделка.
Нямаше още девет, когато зави по „Дофин“.
Канеше се да седне в някой бар, да послуша музика и да пийне една бира. Щеше да помисли за следващите няколко седмици, когато щеше да прекарва дните си в кухнята, а вечерите си — планирайки следващото място за ремонт. Трябваше да намери кадърни майстори и добри оферти. Да се захване за работа.
А тази вечер щеше да прекара известно време с приятеля си и годеницата му, да се прибере у дома и да поспи поне осем часа.
Скоро забеляза надписа на „Тройката“. Нямаше начин да го пропусне, тъй като той проблясваше в неоново — синьо над очуканата дървена врата на сграда, която се намираше на две крачки от него.
Втората врата се отваряше към типичната тераса с перила от ковано желязо. Някой я бе украсил с огромни керамични саксии със здравец и бе окачил малки лампички по корнизите. Гледката бе красива и женствена. Приятно място, където да седнеш, да пийнеш чаша вино и да наблюдаваш хората по улицата.
Диклън влезе вътре и потъна в миризмата на чесън и уиски и силната музика.
На малката сцена свиреше петчленен оркестър — пиано, флейта, барабан, китара, акордеон. Малкият дансинг бе претъпкан с хора, които изпълняваха сложен ритмичен танц.
В сумрака се виждаше, че нито една от кръглите дървени маси не бе свободна. Диклън се обърна към бара. Дървото бе почти черно от старост, но блестеше. Дузина високи столчета бяха поставени пред него. Диклън успя да се добере до последното, преди някой друг да го изпревари.
Пред огледалото зад бара бяха подредени бутилки, а сред тях — солници в различни форми. Елегантна двойка във вечерни тоалети, кучета, прасенца, жени с голи гърди, карнавални маски и феи.
Диклън ги огледа внимателно, като се чудеше какъв човек би колекционирал и показвал феи и прасета. Накрая реши, че е някой, който разбира добре Ню Орлиънс.
Флейтистката запя на кажунски. Имаше глас като ръждясал трион, който звучеше невероятно привлекателно. Диклън затропа с крак и погледна бармана. Той имаше плитки до кръста и лице, сякаш изрязано от огромно зърно кафе. Ръцете му се движеха изящно и бързо, докато наливаха бира и уиски.
Диклън повдигна ръка, за да привлече вниманието му, но в този момент тя излезе от вратата зад бара.
По-късно, когато можеше да мисли ясно, Диклън реши, че се е почувствал така, сякаш някой бе стоварил ковашки чук в гърдите му. Сърцето му не спря, а заби учестено. Кръвта му закипя. Всичко в него затанцува.
Лудото биене на сърцето му заглуши силната музика и гласовете. Зрението му се фокусира върху нея, сякаш жената стоеше на сцена, осветена от прожектори.
Не беше красива. Не и в класическия смисъл. Но беше великолепна.
Косата й бе гарвановочерна, гъста, къдрава грива, която се спускаше по раменете. Лицето й бе остро. Тесен, аристократичен нос, високи скули, волева брадичка. Очите бяха удължени, устата — широка, с пълни устни, начервени в кървавочервено.
Диклън си помисли, че елементите на лицето й не съвпадаха напълно, но бяха идеални. Зашеметяващи, секси, превъзходни.
Беше дребна, почти деликатна, облечена в тясна алена блуза, която очертаваше твърдите й гърди и стегнатите мускули на ръцете. Между гърдите й висеше сребърна верижка с малко сребърно ключе.
Кожата й беше мургава, а очите — в наситеното кафяво на горчив шоколад.
Червените устни се извиха в ленива усмивка. Тя се приближи и се облегна на бара, като се наведе към Диклън. Лицата им бяха толкова близо, че той забеляза миниатюрната бенка над горната й устна. Долови аромата на жасмин и започна да се дави в него.
— Мога ли да направя нещо за теб, скъпи?
„О, да — помисли си той. — Моля те!“
Успя обаче само да изсумти нечленоразделно.
Жената се засмя и отметна глава назад, после го огледа внимателно.
— Жаден ли си? Или само гладен? — запита тя с кажунски акцент.
— Ах…
Искаше му се да прокара език по червените й устни и малката бенка, да я погълне цялата.
— „Корона“ — най-после отговори Диклън.
Загледа я как вади бутилката. Вървеше като танцьорка, нещо средно между балерина и стриптийзьорка. Диклън усети как езикът му буквално се връзва.
— Да ти я запиша ли на сметка, готин?
— Ъъъ…
За Бога, Фицджералд, стегни се!
— Да, благодаря. Какво отключва? — запита той, а когато жената повдигна вежди учудено, добави: — Ключът ти?
— О, това ли? — отвърна тя, като поглади ключето, от което кръвното на Диклън скочи до небето. — Сърцето ми, скъпи. А ти какво мислеше?
Диклън протегна ръка към нея. Страхуваше се, че ако не я докосне, ще се разплаче.
— Аз съм Диклън.
— Така ли? — попита тя, без да издърпа ръката си от неговата. — Хубаво име. Необичайно.
— Ирландско е.
— Аха.
Тя завъртя ръката му и се наведе, сякаш щеше да му предсказва бъдещето.
— Какво виждам тук? Не си идвал в Ню Орлиънс дълго време, но се надяваш да останеш тук. Напуснал си студения Север, нали, Диклън?
— Да. Но май не е твърде трудно да отгатнеш това.
