— Кола?
— Предложи да ме черпиш питие или кафе. А също и да ми купиш кола или куче. Аз сама си плащам напитките и харесвам собственото си кафе. Имам си и куче. А и кола. Но не виждам защо да нямам две коли. Каква ще ми купиш?
— Изборът си е изцяло твой.
— Добре. Ще те уведомя — отвърна тя и отново отиде да изпълнява поръчки.
Глава 4
През следващите три дни Диклън работи сериозно. Според него нямаше нещо по-приятно от това да разглобяваш. Дори сглобяването и подновяването не му доставяха такова примитивно удоволствие.
Той изкорми кухнята, разкара сребристия остров, плотовете и шкафовете. Свали тапетите и махна линолеума.
Остана с черупка от гипс и дърво и безкрайни възможности.
Вечер се грижеше за мехурите и изморените си мускули и четеше книги по вътрешно обзавеждане.
Всяка сутрин, преди началото на работния си ден, пиеше първата си чаша кафе на терасата и се надяваше да зърне Лена и голямото черно куче на име Руфъс.
Свърза се с работници и майстори, поръча материали и, пълен с трескав ентусиазъм, купи огромен пикап.
В първата нощ, когато успя да запали огън в салона, реши да отпразнува събитието с чаша мерло.
Вече не страдаше от сомнамбулизъм, но непрестанно сънуваше. Спомняше си само някои части от сънищата си, когато се събудеше. Музика. Високи гласове.
Веднъж сънува секс, леки въздишки в мрака, нежното докосване на плът в плът. Нуждата му се надигна като вълна.
Събуди се с потръпващи мускули и аромат на лилии в носа.
Тъй като еротичните сънища бяха единственото, което горе-долу се доближаваше до секс, той вложи цялата си енергия в работата.
Най-после реши да си даде почивка, за да направи едно посещение. Тръгна въоръжен с букет от бели маргарити и огромен кокал.
Къщата зад блатото беше едноетажна и доста семпла. Вода с цвят на тютюн я заобикаляше от три страни. Малка бяла лодка се люлееше леко до вехт кей.
От клоните на кипарисите и дъбовете наоколо висяха прозрачни бутилки, пълни до половината с вода. В изкривените корени на стар дъб стоеше ярко изрисувана статуя на Богородица. В краката й лежаха лилави теменужки.
Малка тераса гледаше към пътя, а по нея бяха подредени саксии с цветя и стол-люлка. Капаците на прозорците бяха боядисани в зелено. Мрежата на вратата бе кърпена на две места. От къщата долиташе силният мелодичен глас на Етел Уотърс.
Диклън чу гърления предупредителен лай на кучето, но все пак не бе готов за размера и бързината му, когато Руфъс изскочи през вратата и се хвърли към него.
— О, Господи — едва прошепна той.
Зачуди се за момент дали да се мушне в пикапа си през прозореца, или да замръзне на място, но в следващия миг черното куче с размера на пони се закова до краката му.
Руфъс замени оглушителния си лай със зловещо ръмжене и впечатляващо озъбване. Тъй като се съмняваше, че ще успее да го надвие с букет маргарити, Диклън реши да изпробва дружелюбния си подход.
— Хей, огромни Руфъс. Как си?
Кучето подуши ботушите, краката му и завря муцуна в чатала му.
— Е, хайде да не ставаме интимни от самото начало — помоли го Диклън.
Като си мислеше за страшните зъби на Руфъс, Диклън реши, че е по-разумно да рискува ръката, а не члена си, затова се протегна и потупа нежно огромната глава на животното.
Руфъс го изгледа с искрящите си кафяви очи и със светкавично движение се изправи на задните си крака и сложи предните си лапи на рамената на Диклън. После облиза лицето му с език с размера на Мисисипи. Облегнат на пикапа, Диклън се надяваше, че дългото облизване е поздрав, а не подготовка за закуска.
— И аз се радвам да те видя — сподели той с кучето.
— Слизай веднага, Руфъс.
След тихата заповед, която долетя от вратата на къщичката, кучето седна на земята и замаха с опашка.
Жената на терасата бе по-млада, отколкото Диклън очакваше. Вероятно беше в началото на шестдесетте години. Имаше същата дребна фигурка като внучката си и същото остро лице. Косата й беше черна, обилно прошарена и къдрава.
Носеше памучна рокля с торбест червен пуловер върху нея. Дебели червени чорапи се подаваха от солидните и кафяви ботуши. Диклън чу дрънченето на гривните й, когато тя сложи ръце на хълбоците си.
— Харесал е миризмата и звука ви, затова ви целуна за добре дошъл — обясни тя.
— А ако не ме беше харесал?
Тя се усмихна и бръчките по лицето й се очертаха ясно.
— Как мислите?
— Радвам се, че мириша дружелюбно. Аз съм Диклън Фицджералд, госпожо Симон. Купих Мане Хол.
— Знам кой сте. Влезте и седнете — покани го тя, като отстъпи назад и отвори вратата.
Придружен от огромното куче, Диклън тръгна към терасата.
— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Симон.
Тя го изгледа любопитно с тъмните си очи.
— Наистина си хубавец, а?
— Благодаря — усмихна се той и й подаде цветята. — Вие също.
Жената взе цветята и стисна устни.
— Да не си дошъл да ме ухажваш, Диклън Фицджералд?
— Можете ли да готвите?
Тя се засмя с плътен, леко дрезгав глас, в който Диклън се влюби.
— Имам малко пресен царевичен хляб, така че ще можеш лично да се увериш.
Госпожа Симон го поведе навътре по коридора. Диклън видя бегло хола, спалните — едната с желязно разпятие над скромно желязно легло, и стаята за шиене. Всичките бяха едновременно претъпкани и безукорно спретнати.
Усети миризма на полир и лавандула, а на няколко метра от кухнята долови аромата на печено.
— Госпожо? На тридесет и една съм, финансово осигурен и абсолютно здрав. Не пуша, обикновено пия умерено и съм сравнително спретнат. Ако се омъжите за мен, ще се отнасям с вас като с кралица.
Тя се засмя и поклати глава, после му махна към кухнята.
— Сядай до масата и протегни дългите си крака под нея, за да не се спъна в тях. А след като си решил да ме очароваш, можеш да ме наричаш
Одет свали капака на голяма тава и извади чинии от шкафа. Докато тя режеше царевичния хляб, Диклън погледна през прозореца.
Блатото блестеше на силното слънце. Приличаше на мечта от тъмна вода, в която се отразяваха кипарисите. Птица с яркочервени крила профуча над дърветата и изчезна.
— Уха! Как успявате да свършите някоя работа, когато можете вечно да си седите тук и да гледате навън?
— Да, мястото си го бива — съгласи се тя и извади кана с тъмен чай от стария хладилник. — Семейството ми живее тук от повече от сто и петдесет години. Дядо ми имал спиртоварна зад онази дъбова гора. Данъчните никога не успели да я намерят.
