Тя постави чинията и чашата пред него.
— Яж сега. А твоят дядо с какво се е занимавал?
— Бил адвокат. Всъщност и двамата ми дядовци.
— Мъртви ли са вече?
— Пенсионери.
— Ти също, нали? — попита тя, като извади голяма светлосиня бутилка.
— Да, нещо такова. Поне се отказах от правото. Това е великолепно, мис Одет.
— Бива ме в печенето. Обичам маргарити — добави тя, като сложи цветята в бутилката. — Имат жизнерадостен вид. Ще дадеш ли на Руфъс кокала, който си му донесъл, или ще го накараш да ти се моли за него?
Тъй като в момента Руфъс седеше до краката му, сложил едната си лапа на бедрото му, Диклън реши, че няма нужда от повече молби. Той извади кокала от чантата си и кучето го пое с учудващо деликатно захапване, размаха опашка, после се просна на пода и го заръфа.
Одет сложи цветята в средата на масата, после седна на съседния стол.
— Какво ще правиш с онова огромно старо място, Диклън Фицджералд?
— Всякакви неща. Ще се постарая да го върна към предишния му вид.
— А после?
— Не знам. Ще живея там.
Тя отчупи парченце от царевичния хляб. Вече бе решила, че харесва Диклън — рошавата му коса, сивите очи и слабото лице. Дори и гласа му. Звучеше като янки, но не неприятно. А маниерите му бяха изискани, естествени и дружелюбни.
Искаше й се да разбере и нещо за характера му.
— Защо?
— Не знам. Но искам да живея там още откак видях къщата за първи път.
— А как се отнася Мане Хол към теб?
— Мисля, че още не е взел решение. Влизала ли сте някога вътре?
— Аха — кимна тя. — Преди много време. Доста голяма къща за един младеж. Имаш ли си момиче в Бостън?
— Не, госпожо.
— Хубаво момче като теб над тридесет години. Не си гей, нали?
— Не, госпожо — ухили се той и вдигна чашата с чай. — Обичам момичета, но още не съм намерил подходящото.
— Дай да ти видя ръцете — каза тя, пое едната му ръка и я завъртя. — Градът все още си личи, но май гледаш бързо да се отървеш от него — отбеляза, като прокара пръст по мехурите, драскотините и мазолите. — Преди да си тръгнеш, ще ти дам малко балсам, за да нямаш неприятности с мехурите. Имаш силна ръка, Диклън. Достатъчно си силен, за да промениш съдбата си. Поел си по нов път. Не си я обичал.
— Моля?
— Онази жена — отговори Одет, като прокара нокът по дланта му. — Онази, от която си се отдръпнал. Не е била за теб.
Диклън се намръщи и се наведе към нея, като се вторачи в собствената си длан.
— Виждаш Джесика там? С Джеймс ли е в момента?
— Какво те интересува? И тя не те е обичала.
— Олеле — засмя се той.
— Очаква те любов. Истинска любов, която ще те зашемети. Ще бъде чудесно за теб.
Макар да продължаваше да прокарва палец по дланта му, Одет вдигна лице към него. Очите й сякаш станаха по-дълбоки. Стори му се, че вижда целия свят в тях.
— Имаш силни връзки с Мане Хол. Силни, стари връзки. Живот и смърт. Кръв и сълзи. И радост, ако си достатъчно силен и умен. Ти си умен човек, Диклън. Трябва да се огледаш внимателно, за да откриеш себе си. Не си сам в онази къща.
Гърлото му пресъхна, но той не се протегна към чая. Не можеше да помръдне.
— Казват, че там имало духове.
— Онова, което е там, е попречило на останалите да се заселят в нея. Говорят, че било заради парите или нещо такова, но онова в къщата ги плаши. А то чака теб.
Ледена тръпка пропълзя по гърба му.
— Защо?
— Това ти трябва да разбереш — отговори Одет, като стисна ръката му, а после я пусна и взе чая си.
Диклън разтри сърбящата го длан с пръсти.
— Значи си нещо като ясновидка?
Тя развеселено стана, за да донесе каната с чай.
— От време на време виждам разни неща. Кухненска магия — обясни тя, докато допълваше чашите. — Но това не ме прави вещица. Аз съм си една обикновена жена.
Забеляза погледа му, насочен към сребърния й кръст, увиснал на шарени мъниста около врата й.
— Мислиш, че това е противоречие? А откъде според теб идва силата, скъпи?
— Май никога не съм мислил по въпроса.
— Не използваме онова, което добрият Господ ни е дал. Хабим подаръка му.
Тя наклони глава и Диклън забеляза и обиците й. Едри сини камъни висяха от нежните й уши.
— Чух, че си се обадил на Джак Трайпедо за водопровода в къщата ти.
— Аха…
Диклън се помъчи да отклони мислите си от вълшебното към практичното, макар дланта му да продължаваше да вибрира от докосването на пръстите на Одет.
— Да. Приятелят ми Реми Пейн ми го препоръча.
— Този Реми — усмихна се тя, а лицето й се оживи и всяка следа от загадъчност изчезна. — Страхотен тип е. Джак е братовчед на съпругата на брата на мъжа на сестра ми. Ще ти свърши чудесна работа. А ако не ти поиска справедлива цена, кажи му, че мис Одет ще си поговори с него.
— Благодаря ти. Случайно да познаваш и гипсаджия? Някой, който може да свърши по-сложната работа?
— Ще ти дам едно име. Ще ти струва доста пари да върнеш къщата към онова, което беше, а и да я запазиш такава.
— Имам достатъчно пари. Надявам се да се отбиеш някой път, за да те разведа. Не мога да правя царевичен хляб, но с чая ще се справя.
— Имаш приятни маниери, скъпи. Майка ти те е възпитала добре.
— Имаш ли нещо против да напишеш това и да се подпишеш? Веднага ще го изпратя на майка ми.
— Определено ми е приятно, че ще живееш тук — заяви Одет. — Можеш да ми идваш на гости по всяко време.
— Благодаря ти, мис Одет — отвърна Диклън и се надигна, разбрал намека. — И аз се радвам, че ще живея близо до теб.
Слънцето огря лицето й, когато тя вдигна глава към него. Веселието в тъмните й очи и леката извивка на устните й го върнаха в задимения бар във Френския квартал.
— Тя много прилича на теб.
— Така е. Значи вече си хвърлил око на моята Лена?
Диклън осъзна засрамено, че бе изказал мислите си на глас, затова се опита да се усмихне.
— Е, вече установихме, че харесвам момичета, нали?
Одет се засмя и удари по масата.
— Наистина те харесвам, Диклън.
Той също я хареса. Достатъчно, за да реши все пак да купи няколко стола, така че да има къде да я настани, когато му дойде на гости. Щеше да потърси нещо в събота, реши той, когато се върна в кухнята, за да довърши стените. Щеше да се заеме с това следобед преди вечерята с Реми и Ефи.
