гълъбарник — креолските плантатори бяха отглеждали много гълъби.
Диклън бе получил само три акра с къщата, така че вероятно някои от другите постройки, принадлежали на плантацията, в момента се рушаха в чужди земи.
Но пък той си имаше дървета. Прекрасни дървета. Старите дъбове, които ограждаха алеята, бяха покрити с мъх, а дебелите клони на висока топола се люлееха от силния вятър като праисторическо чудовище.
Някакво цветно петно привлече вниманието му и го накара да излезе навън в дъжда. Нещо цъфтеше. Висок храст с тъмночервени цветове. Какво, по дяволите, цъфтеше през януари? Диклън реши, че трябва да попита Реми за това.
Той затвори очи за момент и се вслуша. Не чуваше нищо, освен плющенето на дъжда по покрива, дърветата и земята.
Беше постъпил правилно. Все пак не беше луд. Чувстваше, че това място му принадлежи, а ако не беше прав, какво от това? Щеше да си намери друго. Поне най-после бе събрал енергията да започне да търси.
Диклън се обърна и тръгна през балната зала към семейното крило, за да огледа петте спални.
Осъзна, че си тананика тихичко, докато оглежда първата.
Той спря и погледна през рамо, сякаш очакваше да види някого зад гърба си. Това пък откъде се бе появило? Мелодията, думите… Диклън разтърси глава и се стегна.
— От балната зала, идиот такъв — наруга се той. — Мислиш за балната зала и започваш да си пееш бални мелодии. Странно е, но не е смахнато. А и да си говориш сам, не означава, че си луд. Много хора го правят.
Вратата към стаята отсреща бе затворена. Макар да очакваше скърцане на панти, звукът все пак го накара да потръпне.
Това неприятно чувство бе последвано незабавно от силно учудване. Можеше да се закълне, че усеща аромат на парфюм. Цветя. Лилии. Сватби и погребения. За момент си представи цветята, красиви и снежнобели, във висока кристална ваза.
Следващото му чувство бе раздразнение. Беше изпратил малко мебели преди пристигането си, включително спалнята си. Хамалите я бяха оставили в погрешна стая, макар да им бе дал изрични инструкции. Искаше да се настани в голямата спалня в ъгъла, която гледаше към градината, езерото и алеята с дъбовете.
А сега трябваше да се примири с тази стая или да влачи самичък мебелите.
Ароматът на лилии беше невероятно силен, почти замайващ. Диклън объркано осъзна, че това дори всъщност не бяха неговите мебели. Леглото беше огромно, с балдахин от тъмносиня коприна. Имаше красив гардероб, покрит с дърворезба, и висок скрин. Той долови миризмата на восък въпреки аромата на лилиите. Видя цветята във високата кристална ваза, поставена на тоалетката, чиито крака бяха извити като шии на лебеди. Столът беше изящен и крехък, а седалката му представляваше красив гоблен от сини и червени рози.
Сребърни четки и златна брошка с крилца с емайлиран часовник в нея. Дълги сини завеси. Газови аплици с мека светлина. Бяла женска роба, метната на облегалката на синьо кресло.
Свещници на полицата над камината и снимка в сребърна рамка.
Диклън видя всичко ясно като на снимка. Преди мозъкът му да успее да регистрира гледката, той вече гледаше празната стая, зад чиито прозорци се лееше проливният дъжд.
— Мили Боже — изстена той и се хвана за вратата, за да запази равновесие. — Какво, по дяволите…
Пое си дълбоко дъх. Наоколо нямаше нищо, освен влага и прах.
„Представям си — помисли си той. — Просто си представям как е изглеждала стаята.“ Не беше видял, нито помирисал нищо. Очевидно очарованието и духът на мястото му бяха подействали.
Но не успя да се принуди да пристъпи през прага.
Затвори вратата и тръгна право към ъгловата стая. Мебелите му бяха там, както бе наредил, и видът им го облекчи и успокои.
Доброто старо легло в стил „Чипъндейл“ с великолепната си табла. Единственото нещо, за което винаги бе единодушен с майка си, бе любовта към антиките, уважението към уникалната им изработка и история.
Беше купил леглото, след като двамата с Джесика отмениха сватбата. Е, добре де, той я беше отменил, призна си Диклън с обичайното чувство за вина. Беше искал да започне на чисто, затова бе потърсил и закупил мебелите за спалнята си.
Беше избрал ергенския скрин не само защото изглеждаше, че ще си остане такъв дълго време, но и защото хареса стила му, късите, извити крака и тайните отделения. Шкафът бе подбран специално, за да скрие телевизора и стереоуредбата му, а елегантните лампи „Деко“, тъй като обичаше смесицата на стилове.
Видът на мебелите му в просторната стая с елегантна камина от тъмнозелен гранит, сводести прозорци, леко избелели тапети и тъжно очукан под го успокои.
Съседната гардеробна го накара да се усмихне. Сега се нуждаеше само от личен прислужник, фрак и бяла папионка. Диклън потръпна леко, когато видя банята, модернизирана по някое време през седемдесетте и боядисана в яркозелено, и закопня за горещ душ.
Реши да се поразходи набързо из третия етаж, а после да изпробва кошмарната зелена вана.
Отправи се нагоре. Мелодията отново зазвуча в главата му — лек и приятен валс. Е, поне щеше да му прави компания, докато Реми се появи.
Тук стълбището беше по-тясно. Очевидно този етаж бе предназначен за децата и слугите, които не се нуждаеха от лукс.
Реши да остави слугинското крило за по-късно и да разгледа детската стая, склада и тавана.
Протегна се към месинговата дръжка на вратата, потъмняла от времето. Ледено течение, което сякаш прониза костите му, се понесе по коридора. Диклън изненадано забеляза как дъхът му излиза на облачета.
Когато стисна дръжката, внезапно усети да му се повдига. Обля го ледена пот. Зави му се свят.
Изпита толкова силен страх, че му се прииска да побегне с писъци. Вместо това отстъпи назад и се облегна на стената. Ужасът го задушаваше като ръцете на убиец.
Откъдето и да се бе появил гласът в главата му, той бе склонен да се вслуша в него. Беше чувал слуховете, че къщата е обитавана от духове, но нямаше нищо против.
Или поне досега бе смятал, че няма нищо против.
Но идеята да отвори вратата и да застане срещу онова, което го очакваше от другата страна, му се стори налудничава. Не и на празен стомах. Не и след десетчасово шофиране.
— Бездруго само си губя времето — каза той на глас. — Би трябвало да разтоваря колата, да си прибера багажа.
— С кого говориш, скъпи?
Диклън подскочи като баскетболист под коша и едва успя да сдържи писъка си.
— По дяволите, Реми! Изкара ми акъла!
— Ти си човекът, който стои и си говори с някаква врата. Аз извиках няколко пъти, докато се качвах, но предполагам, че не си ме чул.
— Очевидно не съм.
Диклън се облегна отново на стената, пое си дъх и се загледа в приятеля си.
Реми Пейн имаше отраканата хубост на мошеник. Беше направо роден за адвокатската професия. Хитър, умен, с весели сини очи и широка уста, която можеше да се разтегне в обезоръжаваща усмивка и да те накара да повярваш на думите му, макар да долавяш, че те баламосва.
Беше леко кльощав, макар да имаше апетита на слон. В колежа носеше тъмнокестенявата си коса като
