— Привет, Дик — обади се Реми и ленивият му, провлечен глас нахлу в мерцедеса. — Къде си, момче?
— Седя си в колата и оглеждам белия слон, който имах неблагоразумието да купя. Защо, по дяволите, не ме накара да се откажа? Или не ме вкара в лудницата?
— Вече си тук! Кучи сине! Мислех, че няма да пристигнеш по-рано от утре.
— Поизнервих се — отговори Диклън и потърка наболата си брада. — Шофирах почти цяла нощ, а и тази сутрин потеглих рано. Реми, какво, за Бога, съм мислел?
— Проклет да съм, ако знам. Слушай, дай ми час-два да приключа с работата и ще дойда при теб. Ще донеса и пиячка. Ще вдигнем тост за онази съборетина и ще наваксаме пропуснатото.
— Добре. Това е чудесно.
— Влиза ли вътре вече?
— Не. Събирам кураж да го направя.
— Господи, Дик, не стой на дъжда.
— Да, добре. Ще се видим след няколко часа.
— Ще донеса и храна. Не се опитвай да готвиш нищо, за Бога! Няма смисъл да подпалиш къщата, преди да си изкарал нощта в нея.
— Майната ти — отвърна Диклън и чу смеха на Реми, преди да затвори.
Запали двигателя отново и подкара колата. Стигна чак до основата на двойното стълбище, което водеше към входа. Отвори жабката и извади ключовете от къщата, които му бяха изпратили след сключването на сделката.
Излезе от мерцедеса и незабавно подгизна. Реши да остави пренасянето на багажа за по-късно и се втурна да се скрие в къщата. Усети няколко от тухлите на пода да поддават застрашително под тежестта му и се разтърси като куче.
Помисли си, че по колоните трябваше да има пълзящи растения. Нещо интересно с красиви сини цветове. Можеше да си ги представи, ако се съсредоточеше достатъчно. Нещо отворено, почти като чашка, с оформени като сърчица листа.
„Сигурно съм виждал подобни растения някъде“ — каза си той и се обърна към вратата. Беше двойна, с тежка резба, дълги сводести стъклени панели от двете страни и прозорец с формата на полумесец отгоре. Той прокара пръсти по вратата и усети как старото му вълнение се завръща.
— Добре дошъл у дома, Дик — произнесе той високо и отвори.
Фоайето беше същото, каквото го помнеше. Просторен под от борово дърво, величествен таван. Двоен венец от красиви гипсови цветя оформяше розетката на тавана. Вероятно в отминалите дни там бе висял тежък кристален полилей. Единственото, което се виждаше сега, бе електрическа крушка, увиснала на дълга жица. Радостното бе, че крушката светна, когато Диклън натисна ключа за осветлението.
Най-впечатляващо беше стълбището, което се издигаше елегантно нагоре до втория етаж, където завиваше наляво и надясно към всяко крило.
А за какво на един ерген, който засега не възнамеряваше да променя статута си, му бяха нужни две крила, бе неуместен за момента въпрос.
Перилата бяха покрити със сива прах, но когато потърка пръст в тях, Диклън усети гладкото дърво отдолу. Колко ли ръце бяха докосвали изящния парапет? Колко пръсти го бяха галили нежно като него? Подобни въпроси го вълнуваха и привличаха още по-силно към къщата.
Същите тези въпроси го накараха да се качи енергично по стълбите, оставил външната врата отворена, докато багажът му все още чакаше в колата.
Сигурно навремето стълбите са били покрити с пътеки. Вероятно килимите са били тъмночервени, украсени с богати шарки. Подовете, перилата и масите са били лъскани фанатично с восък, докато заблестят като кристалните полилеи.
А на приемите жени в ослепителни рокли, самоуверени и стилни, са слизали елегантно по стълбите. Някои от мъжете сигурно са се събирали в билярдната зала, използвайки играта като извинение да запалят пурите си и да побъбрят за политика и финанси.
Слугите са бързали нагоре-надолу, безшумни и почти невидими, стъквали са огъня, разчиствали са чашите и са изпълнявали нарежданията.
На площадката Диклън бутна един от дървените панели. Скритата врата бе замаскирана умело в стената под избелели тапети. Не знаеше откъде бе разбрал, че тук има врата. Вероятно някой му бе споменал за нея.
Той надникна в мрачния, влажен коридор. Реши, че това е част от лабиринта на слугинските помещения. Семейството и гостите не биха искали прислугата да им се мотае из краката. Добрият прислужник не оставяше следи от работата си, а изпълняваше задълженията си тихо и дискретно.
Диклън се намръщи и присви очи, за да вижда по-добре. Откъде ли пък му бе дошла тази мисъл? От майка му? Не. Колкото и снобски да се държеше от време на време, тя никога не би казала нещо толкова помпозно.
Той сви рамене и затвори вратата. Щеше да проучи района друг път, когато си носеше фенер и торбичка с храна.
Тръгна надолу по коридора, като надничаше през вратите. Празни стаи, пълни с прах, миризма на влага и сива светлина от дъждовния ден. По някои от стените все още имаше тапети, други приличаха на оголени скелети.
Всекидневната, кабинетът и, разбира се, билярдната зала, които си бе представял, както и старият махагонов бар все още си бяха на мястото.
Той се заразхожда около него, като докосваше дървото, клякаше и оглеждаше изработката.
Беше се влюбил в дървото в гимназията. До днес това бе най-дългата му любов. През лятото бе започнал работа като дърводелец, макар семейството му да бе възразило. Той самият обаче не харесваше идеята да прекара дългите летни дни затворен в адвокатската кантора като чиновник и искаше да работи на открито, да подобри фигурата и тена си.
Онова лято бе един от малкото случаи, в които баща му бе успял да надделее над майка му и бе застанал на негова страна.
Доволният Диклън се сдоби с чудесен тен, безброй мазоли, мехури и болки в гърба. И се влюби в строителството.
Всъщност не толкова в строителството, колкото във възстановяването. В грижите за нещо, което вече бе създадено, в ремонтирането и реставрирането му.
Нищо друго не му бе доставяло такова удоволствие. Имаше дарба за това. Бригадирът му, едър, симпатичен ирландец, му го бе казал. Добри ръце, добри очи, добър мозък. Диклън никога не забрави онова прекрасно лято. Оттогава не бе преживявал толкова хубави дни.
Но може би сега отново щеше да изпита същото задоволство. Определено не му беше достатъчно да живее с мисълта, че всеки ден прави онова, което е приемливо или се очаква от него.
С нарастващо удоволствие и нетърпение той се върна към проучването на къщата си.
На вратата на балната зала спря и се ухили.
— Уха! Страхотно! — извика Диклън.
Гласът му отекна в празното помещение. Изпълнен с радост, той бързо влезе вътре. Подът беше мърляв, издраскан и покрит с петна. Части от него бяха повредени там, където някой бе издигал допълнителни стени, за да раздели залата, а после друг ги бе съборил.
Но той можеше да поправи щетите. Някакъв кретен беше боядисал в жълто оригиналните гипсови стени, но той щеше да оправи и това.
Поне бяха оставили тавана на мира. Гипсовата розетка беше великолепна, сложен венец от цветя и плодове. Имаше нужда от ремонт и добър майстор. Щеше да си намери такъв.
Диклън отвори прозорците към терасата. Занемарената джунгла на градината се разпростря пред очите му. Тухлените пътеки бяха разбити и сред тях растяха бурени. Но вероятно навън имаше истинско съкровище от хубави растения. Щеше да си намери добър градинар, но и той самият щеше да поработи върху пущинака.
Повечето външни постройки представляваха мизерни развалини. Виждаха се част от комин и покритата с бръшлян стена на къщичката на работниците, както и изронените тухли и ръждясалият покрив на стария
