— О — стисна устни тя. — Баба ми ще се разочарова от теб.
— Пях в църковния хор три години. Това трябва да ме оневини.
— Как е името ти от причастието?
— Ще ти кажа, ако обядваш с мен — обеща той, като взе ухилените омари и ги накара да затанцуват по бюрото. — Хайде, Лена, ела да си поиграеш с мен. Денят е толкова хубав.
— Добре — съгласи се тя, макар практичният й разум да й нашепваше, че прави грешка, и взе чантата си. — Можеш да ме почерпиш един обяд. Но набързо.
Тя се наведе и изключи компютъра.
— Майкъл — каза Диклън и й протегна ръка. — Диклън Съливан Майкъл Фицджералд. Абсолютен ирландец. От вените ми тече зелена кръв.
— Аз пък съм Луиза. Анджелина Мари Луиза Симон.
— Съвсем френско.
— Точно така. Но бих хапнала нещо италианско — каза тя, като го хвана за ръка. — Почерпи ме едни спагети.
От предишните си посещения тук Диклън знаеше, че е трудно да намериш лоша храна в Ню Орлиънс, затова, когато Лена го поведе към малък, непретенциозен ресторант, той не се притесни. Веднага щом влязоха вътре и той подуши въздуха, разбра, че ще получат великолепен обяд.
Лена махна на някого, посочи празна маса и очевидно получи потвърждение.
— Това не е среща — напомни му тя, когато Диклън я настани кавалерски на стола й.
Той направи всичко възможно да си придаде напълно невинен вид и почти успя.
— Не е ли?
— Не — облегна се тя назад и кръстоса крака. — Среща е, когато имаме уговорен час и ме вземеш от къщи. Това е само един случаен обяд. Така че първата ни среща е утре. Казвам ти го, за да не би да си помислиш за онова правило с трите срещи.
— Ние, мъжете, не обичаме да си мислим, че жените знаят за това.
Тя се усмихна.
— Има много неща, за които не ви се иска да знаем.
Лена не отмести очи от неговите, но вдигна ръка към тъмнокосия мъж, който застана до масата им.
— Здрасти, Марко.
— Лена — той целуна ръката й, после й подаде менюто.
— Радвам се да те видя.
— Това е стар приятел на Реми от колежа. Диклън. Доведох го тук, за да хапне от най-добрата италианска храна в града.
— Разумно си постъпила — усмихна се Марко, като подаде ръка на Диклън. — Днес в кухнята е майка ми.
— Тогава ще се насладим на истински пир — каза Лена.
— Как е семейството ти, Марко?
Диклън не пропусне да забележи какво стана. Когато Лена вдигна глава и погледна Марко, двамата сякаш се озоваха на малък интимен остров. Усещането беше сексуално, но също така и… предпазливо.
— Много добре, благодаря. Малката ми Софи получи награда за правопис в петък.
— Браво. Имаш умно дете.
Те побъбриха още известно време. Диклън се забавляваше, като наблюдаваше лицето на Лена. Начина, по който повдигаше вежди, движението на устните й, подчертани от малката бенка.
Когато Лена се извърна към него, той разтърси глава.
— Съжалявам, на мен ли каза нещо? Наблюдавах те и бях напълно замаян.
— Май на Север има страхотни свалячи — отбеляза Марко.
— А е и красив, нали? — усмихна се Лена.
— Да, много. Нашата Лена ще яде лингуини3 с морски дарове. Ти знаеш ли какво искаш, или имаш нужда от малко време, за да решиш?
— Не взимай същото — предупреди го Лена. — Иначе няма да ми е интересно да си боцкам от чинията ти. Опитай пълнените миди. Мама ги прави страхотни.
— Добре. Пълнени миди — съгласи се Диклън, който имаше чувството, че би дъвкал и талашит, ако Лена го помоли. — Искаш ли вино?
— Не. Ти ще шофираш, а аз трябва да поработя.
— Строга жена. Добре, минерална вода тогава — обърна се той към Марко.
— Ще ви донеса голяма бутилка.
— Е… — започна Лена, като прибра косата си зад ушите, когато Марко ги остави. — Какви са плановете ти за днес, скъпи?
— Реших да пообиколя антикварните магазини. Търся красив бюфет за кухнята и разни дреболии, които да прибера в него. Мисля да отида на гости на мис Одет след това. Какво харесва тя? Искам да й подаря нещо.
— Не е нужно да й подаряваш нищо.
— Да, но искам.
Лена преметна ръка през облегалката на стола и забарабани с пръсти.
— Занеси й бутилка вино. Хубаво червено вино. Кажи ми, скъпи, не възнамеряваш да използваш баба ми, за да се добереш до мен, нали?
Тя забеляза внезапния гняв в очите му — тъмен, горещ, по-силен, отколкото бе очаквала от него. Трябваше да се досети, че приятните маниери прикриват нещо силно и рязко, помисли си тя. Светкавичната промяна от мекота към ярост, а после обратно, беше впечатляваща.
Мъж, който можеше да сдържа темперамента си по този начин, имаше желязна воля. Това бе нещо, върху което също й се налагаше да помисли.
— Нищо не си разбрала — отвърна Диклън. — Използвам теб, за да се добера до мис Одет. Тя е момичето на мечтите ми.
— Съжалявам.
— Чудесно.
Лена изчака да им сервират водата и хляба. Тонът му я бе раздразнил, но все пак бе готова да си признае, че си бе заслужила резкия отговор. Тя сложи ръце на масата и се наведе към него.
— Съжалявам, това беше гадно. Ще ти кажа нещо, Диклън. Лошите думи имат противния навик да изскачат от устата ми случайно. Невинаги съжалявам, че съм ги казала. Не съм кротка и сладка женичка. Имам някои добри страни, но май лошите са повече. И така ми харесва.
Диклън зае същата поза.
— Аз пък съм решителен, често си променям настроенията и съм настроен състезателно. Имам проклет характер, но не се ядосвам лесно, което е хубаво за хората. Не държа да постигам своето в дребните неща, но когато реша, че искам нещо, намирам начин да го получа. Искам те. И ще те имам.
Лена разбра, че беше сгрешила. Диклън не се бе върнал към кротостта. В очите му все още блестеше гняв. Като човек, който винаги се опитваше да бъде честен със себе си, тя не се престори, че това не я развълнува.
— Казваш го само за да ме вбесиш — усмихна се тя.
— Не. Вбесяването ти е просто допълнителна придобивка — отвърна той, като взе кошничката с хляб и я поднесе към нея. — Искаш ли да се караме?
Лена си избра парченце хляб и отговори:
— Може би по-късно. Разправиите ми развалят апетита. Но както и да е — продължи, като отхапа от хляба, — не си прави труда да минаваш през баба днес. Следобед ще ходи на гости при сестра си.
— Добре, ще се отбия през седмицата. Инсталирах кухненските плотове. Реми ми помогна за стенните шкафове вчера. Кухнята трябва да е готова до една-две седмици.
— Браво на теб.
Искаше й се да се заяде, а по развеселеното му изражение разбра, че е прочел мислите й.
— Качва ли се пак на третия етаж?
