— Да.
Беше му се наложило първо да се подкрепи със солидна глътка „Джим Бийм“, но все пак се бе качил горе.
— Този път не се проснах по лице, но изкарах страхотна паническа криза. А по принцип не съм склонен да се поддавам на паника. Научих доста неща за историята на семейство Мане, но все пак имам празнини. Вероятно ти би могла да ги запълниш.
— Искаш да научиш нещо за Абигейл Рус, нали?
— Точно така. Какво…
Той замълча, тъй като Лена насочи вниманието си отново към Марко, който бе донесъл лингуините и пълнените миди. Когато Марко и Лена се разбъбриха лениво за храната, Диклън си напомни, че в Юга колелата се въртяха по-бавно.
— Какво знаеш за нея? — попита той, когато останаха сами.
Лена нави лингуините около вилицата си и я лапна. Въздъхна доволно и преглътна.
— Мама Риалдо. Богиня е в кухнята. Опитай си храната — нареди му тя, като се наведе, за да грабне парченце от чинията му.
— Страхотно е. Най-хубавото ми ядене след яйцата в микровълновата.
Тя му се усмихна нежно, после се върна към лингуините си.
— Чувала съм историите, които се разправяха в семейството ми. Но никой не може да каже нищо със сигурност. Абигейл била прислужница в голямата къща. Някои от богаташките семейства наемали кажунски момичета да се грижат за домакинствата им. Историята гласи, че Люсиен Мане се прибрал у дома от Тюлейн и се влюбил в нея. Избягали и се оженили. Наложило се да избягат, тъй като никой не одобрявал брака им. Имам предвид, никой от неговото семейство.
Лена си отчупи парче хляб и прикова очи в Диклън.
— Смесването на класите не е лесна работа. По-късно той се върнал заедно с нея в Мане Хол, но животът им там не бил лесен. Хората твърдят, че Жозефин Мане била неприятна жена, горделива и студена. Клюкарите започнали да броят, но бебето се появило чак десет месеца след сватбата.
— Онази стая горе сигурно е била детската. Бебето им вероятно е живяло там.
— Да, така трябва да е било. Имало гувернантка, която по-късно се омъжила за един от братята на Абигейл. Повечето истории от Мане Хол произлизат от нея. Няколко дни преди края на годината Люсиен бил в Ню Орлиънс по работа. Когато се върнал, Абигейл била изчезнала. Казали му, че избягала с някакво момче от блатото, с което се виждала тайно. Но не звучи достоверно. Гувернантката Клодин твърдяла, че Абигейл никога не би оставила бебето и съпруга си. Според нея се било случило нещо ужасно и тя се обвинявала, тъй като била на среща с приятеля си в нощта, когато Абигейл изчезнала.
Диклън си помисли за мъртвото момиче на голямото легло в студената стая и храната заседна в гърлото му. Той взе чашата си с вода и отпи огромна глътка.
— Търсили ли са я?
— Семейството й я търсило навсякъде. Казват, че и Люсиен обикалял блатото до деня, когато умрял. А в редките моменти, когато не бродел из блатото, бил в града, където се опитвал да открие някакви следи от нея. Не успял, но и самият той не живял дълго. След като и той, и близнакът му, който бил любимец на майка им, загинали, Жозефин накарала да занесат бебето при родителите на Абигейл. Струваш ми се пребледнял, Диклън.
— Чувствам се пребледнял. Продължавай.
Този път, когато си отчупи парче хляб, Лена го намаза с масло и му го подаде. Баба й беше права. Диклън наистина се нуждаеше от добра храна.
— Бебето било бабата на баба ми. Семейство Мане я отхвърлили. Твърдели, че е незаконородена и няма тяхна кръв. Занесли я на семейство Рус само с рокличката, с която била облечена, и малка торба с играчки. Единствената й вещ от Мане Хол била брошката с часовника на Абигейл, която Клодин й дала.
Диклън протегна ръка и хвана нейната.
— Брошката съществува ли все още?
— Да, ние си предаваме подобни вещи от майка на дъщеря. Баба ми я подари на шестнадесетия ми рожден ден. Защо?
— Емайлиран часовник, висящ от малки златни крилца, нали?
Бузите й порозовяха.
— Откъде знаеш?
— Видях я — отговори той, а по гърба му пропълзя ледена тръпка. — Беше на тоалетката в спалнята, която трябва да е била на Абигейл. Празна стая — продължи той, — с мебели фантоми. Стаята, където Ефи видя мъртво момиче, проснато на леглото. Убили са я, нали?
Нещо в начина, по който Диклън изрече последните думи, безстрастно и студено, я накара да потръпне.
— Така мислят хората. Поне хората в моето семейство.
— В детската стая.
— Не знам. Плашиш ме, Диклън.
— Теб? — учудено възкликна той и прокара ръка по лицето си. — Е, май вече знам кой е призракът ми. Бедната Абигейл се лута из Мане Хол и чака Люсиен да се прибере у дома.
— Но ако е умряла в Мане Хол, кой я е убил?
— Може би точно това трябва да разбера, за да… за да може духът й да намери покой.
Лена забеляза, че бледността му бе изчезнала. Сега лицето му изглеждаше твърдо и загрубяло. Отново прочутата му решителност.
— Защо трябва да си точно ти? — попита тя.
— Защо не? Убиецът трябва да е бил някой от семейство Мане. Майката, бащата, братът. Погребали са я някъде и са излъгали, че е избягала. Трябва да науча повече неща за нея.
— Предполагам, че ще ги научиш. Имаш доста упорит вид, скъпи. Не мога да разбера защо това ми се струва привлекателно. Поговори с баба ми. Тя може да знае повече или поне да те насочи към човек, който знае.
Лена побутна празната си чиния назад.
— А сега е време за капучино.
— Не искаш ли десерт?
— Нямам място и за десерт — отговори тя, като отвори чантата си и извади пакет цигари.
— Не знаех, че пушиш — каза Диклън.
— Купувам си един пакет месечно — обясни Лена, като почука с извадената цигара по масата.
— Един месечно? Какъв е смисълът?
Тя лапна цигарата и щракна тънка сребърна запалка. Също като при първата хапка лингуини тя въздъхна след първото дълбоко вдишване.
— Удоволствие, скъпи. В един пакет има двадесет цигари, а месецът има тридесет — тридесет и един дни. Освен февруари, разбира се. Много обичам февруари. Мога да изпуша целия пакет за един ден и да обезумея до края на месеца. Или пък мога да си разпределя дозата, да пуша бавно и внимателно и да изкарам така цял месец. Защото със сигурност няма да си купя друг пакет преди първия ден от следващия месец.
— А колко цигари взимаш от хората през месеца?
Очите й проблеснаха весело през облака дим.
— Това е мошеничество, а аз не лъжа. Удоволствието е нищо, скъпи, освен ако не притежаваш волята да се удържиш до момента, когато наистина ще го оцениш.
Тя прокара пръст по ръката му и потърка крака си в неговия.
— А ти как си с волята? — подкачи го Лена.
— Ще трябва да разберем.
Здрачаваше се, когато се прибра у дома. Каросерията на пикапа му бе натоварена с богатства, изровени из антикварните магазини. Но най-хубавото бе кухненският шкаф, за който се бе пазарил дълго и дори бе дал рушвет, за да му го доставят на следващия ден.
