забравих. Не исках да си спомням. Полудявах. Започнах да мисля, че някой е бил в къщата, докато съм била навън, че телефонът се подслушва. — Тя затвори очи. — Типично параноично поведение.
— Не ставай глупава, Ема!
Тя леко се усмихна. Никога не я оставяше дълго да се измъчва.
— Не бих могла да докажа, че има нещо общо с тази вечер, но така го чувствам.
— Сега можеш ли да ни кажеш какво се случи? — Беше й дал време да се успокои.
— Да. — Тя пое дълбоко дъх и разказа всичко, което можеше да си спомни за инцидента на пътя. — Аз просто продължих да карам — завърши тя. — Не знам дали някой е ударен… в онази, другата кола. Не се и замислих за това. Само продължих да карам.
— Съвсем правилно. Прегледай колата — помоли то Маккарти. — Ема, успя ли да видиш шофьора?
— Не.
— Колата?
— Да. — Кимна спокойно. — Бях решила да я разгледам, да се опитам да запомня всякакви детайли и особености. Беше тъмна — синя или черна — не съм сигурна. Не разбирам много от марки и модели, но тази беше голяма. Може да е била… кадилак, струва ми се, или линкълн. Имаше табелка на Лос Анджелис „МБЕ“ — мисля, че това бяха буквите, но в мъглата не успях да различа цифрите.
— Свършила си страхотна работа. — Той я целуна. — Ще помоля да те закарат в болницата.
— Не се нуждая от болница.
Погали с пръст слепоочието й.
— Имаш огромна подутина на главата си.
Дори не я усещам. — Въпреки че сега я болеше и то доста, остана непреклонна. — Няма да отида, Майкъл. Достатъчно съм била по болници, ще ми стигне до кроя на живота.
— Добре. Ще намерим някой да те закара вкъщи и да стои при теб.
— Ти не можеш ли?
— Ще трябва да се заема с това — започна той, след това погледна към влизащия Маккарти.
— Трябва да сте първокласен шофьор, мис Макавой.
— Ема — поправи го тя. — Толкова съм се страхувала, че съм слаб шофьор.
— Майк, трябваш ми за момент.
— Няма да се бавя — каза на Ема и стана. Видя познатия израз на лицето на колегата си и затвори вратата след себе си. — Е?
— Просто не знам как, по дяволите, е успяла да се измъкне невредима от това. Колата изглежда, като че ли е спечелила трета награда на състезания за разрушаване на коли. — Неочаквано сложи ръка на рамото на Майкъл. Опасяваше се, че партньорът му не е съвсем подготвен да погледне колата. — Наредих на едно от момчетата да провери болниците, преди да прегледам колата. Току-що е постъпило съобщение: катастрофирала е кола горе по хълмовете. Човекът е изхвърлен от съвсем нов кадилак. Блекпуул — каза и видя как очите на Майкъл се присвиха. — В кома е.
Глава 44
— Сигурна ли си, че можеш да се справиш? — Джоно внимателно изгледа Ема, която застана в подножието на стълбището.
— Нима не изглеждам така? — Тя се завъртя бавно като манекенка. Тъмносинята рокля с гол гръб очертаваше тялото й. Косата й беше вдигната нагоре и прихваната с два блестящи гребена. На ревера на сребристия жакет бе забоден подареният от него феникс.
— Прекрасна си. — Приближи се към нея и докосна с палец подутината на слепоочието, което тя бе прикрила с гръм. Ти преживя тежки моменти преди два дни.
— Но всичко свърши. — Отиде до масата, за да му налее чаша вино. След известно колебание наля една и на себе си. — Блекпуул е в болница и не може да ми напакости. — Тя подаде чашата на Джоно. — Майкъл смята, че той има участие в убийството на Дарън. Но докато не излезе от кома — ако въобще излезе — няма да сме сигурни. Опитах се да си го представя в стаята на Дарън онази нощ, но просто не можах да си спомня.
— Имало е още някой там — припомни й той.
— Заради това ли ще отида на раздаването на наградите с толкова вълнуващ ескорт.
Той се усмихна.
— Съмнявам се, че мога да заместя Майкъл.
Тя остави чашата и взе вечерната си чантичка.
— Няма нужда да заместваш когото и да е. И той ще дойде там, ако може. Готов ли си?
— Както винаги. — Предложи й с официален поклон ръката си и я поведе навън към чакащата ги лимузина.
— Не на мен тези пенсионерски фасони. Знам, че никой не обича сцената повече от теб.
Това бе истина. Той се облегна назад, вдишвайки с удоволствие аромата на кожа и свежи цветя. Но бе разтревожен.
— Мислех си, че познавам копелето — каза той почти на себе си. — Не ми е харесвал особено, но си въобразявах, че го познавам. Най-голямата свинщина е, че аз му помогнах да напише първия си хит.
— Не е ли глупаво да се тюхкаш сега за това.
— Ако е имал нещо общо с убийството на Дарън… — Поклати глава и извади цигара. — Това ще даде храна на вестниците за години.
— Ще се справим с това. — Тя постави ръка върху неговата. — Във всеки случай всичко ще се изясни. Джейн и Блекпуул са участвали. Ще трябва да го преживеем.
— За Бри е много тежко. Да преживее за втори път всичко.
— Сега е по-силен. — Попита с пръсти иглата на жакета си.. — Смятам, че всички сме по-силни.
Той взе ръката й и я целуна.
— Знаеш ли, ако зарежеш Майкъл, може да си помисля да променя моя… стил.
Тя се засмя, след това вдигна телефона, който беше почнал да звъни.
— Здравей, Майкъл.
Облегна се назад и видя щастливата й усмивка.
— Да, седя и размишлявам над предложение от невероятно привлекателен мъж. Не, Джоно. — Сложи ръка на слушалката. — Майкъл иска да знаеш, че е много близък с пътната полиция и може да направи живота ти ад.
— Ще се возя с автобус — реши Джоно.
— Да. Трябва да сме в театъра в четири. По-ранната церемония по връчването на наградите вече трябва да е започнала.
— Съжалявам, че не мога да съм там — каза Майкъл. Той погледна по коридора към интензивното отделение. — Ако нещата тук се променят, ще се срещнем.
— Не се притеснявай.
— Лесно ти е да кажеш. Пропускам шанса си да се возя в лимузина и да се движа между богати и известни хора. Ако се ожениш за мен, бих могъл да имам това удоволствие поне веднъж седмично.
— Добре.
— Забеляза лекаря, който идваше по коридора.
— Кое добре.
— Ще се омъжа за теб.
Той прокара ръка през косата си и премести слушалката.
— Извинявай? — Усмихна се глупаво на Джоно и стисна ръката му.
— Аз… По дяволите, не прекъсвай. Трябва да вървя, Ема. Той се връща в съзнание. Слушай, не забравяй къде спряхме. Нали?
— Не, няма. — Тя затвори телефона точно в момента, в който Джоно отвори шампанското.
— Този път ще бъда ли поканен?
— Хмм? О, да. Да. — Замаяна, тя се загледа в чашата, която й подаваше. — Толкова беше лесно.
— Така е, когато любовта е истинска. — усети, че очите му се насълзяват и докосна чашата й със
