своята. — Той е най-щастливият мъж, когото познавам.
— Ще се опитаме да сме щастливи. — Тя отпи. — Ще се опитаме. — Отпусна се назад и дори не помисли за Блекпуул.
Но Майкъл мислеше за него. Стоеше до леглото и изучаваше човека, опитал се да убие Ема. Все още не беше дошъл в съзнание. Лицето му бе обезобразено. Ако се оправи, ще му трябва серия пластични операции, за да го възстанови. Но оживяването съвсем не изглеждаше сигурно с вътрешните кръвоизливи, получени при удара.
Майкъл не даваше пукната пара, дали ще оживее, или не. Трябваха му само пет минути.
Разполагаше с доклада за миналото на Блекпуул. Все още непълен, но достатъчен за него. Човекът, който се опитваше да се върне в съзнание в интензивното отделение, се е родил като Терънс Питърс. Бяха събрали сведения, че като юноша е извършвал дребни кражби. Постепенно стигнал до насилия — обикновено над жени, незаконни сделки и обири, преди да промени името си и да опита късмета си да пее по кръчми. След това Лондон го поглъща и въпреки че са го подозирали за доста кражби, винаги е успявал да се изплъзне.
Късметът му проработил, когато се свързал с Джейн Палмър.
„Но за по-лошо, както ще излезе по-късно — помисли си Майкъл. — Двадесет години ни отне, кучи сине, но те пипнахме!“
— Не е в състояние да говори — обясни докторът.
— Ще бъда много кратък.
— Не мога да ви оставя сам с него.
— Чудесно. Винаги може да ни дотрябва свидетел. — Той пристъпи към леглото. — Блекпуул. — Видя, че очите му потрепват. — Блекпуул, искам да говоря с вас за Дарън Макавой.
Помъчи се да отвори отново очите си. Погледът му се колебаеше и силна болка цепеше главата му.
— Ченге ли си?
— Точно така.
— Изчезвай. Боли ме.
— Ще ти донеса картичка с пожелания за скорошно оздравяване. Лоша разходка си направил, приятел. Много бързо е станало.
— Искам доктор.
— Аз съм доктор Уест, мистър Блекпуул. Вие сте…
— Изхвърли оттук това копеле.
Без да му обръща внимание, Майкъл се наведе към него.
— Сега е време да си облекчиш съвестта.
— Аз нямам съвест.
Опита се да се изсмее, но се задави.
— Тогава може би ще поискаш да накиснеш друг. Ние знаем как си провалил отвличането на момчето.
— Тя си е спомнила. — Когато Майкъл не отговори, той затвори очи. Въпреки силната болка чувстваше ярост и омраза. — Изглежда, че кучката си е спомнила мен, а не него. Очаквахме да е приятна, спокойна работа, така ми казаха. Отвличаш момчето и след това вземаш откупа. Той дори не искаше парите. Когато всичко отиде по дяволите, той просто си тръгна. Каза ми да уредя нещата. Както и оня човек в кухнята, който поръчваше пици. Всичко което трябваше да направя, бе да го очистя, да си трая и ще имам всичко, което искам.
— Кой? — Майкъл попита, — Кой беше с теб?
— Все пак ми даде десет хиляди лири. Далеч от милиона, който щяхме да искаме за детето, но твърде прилична сума. Само трябваше да си трая и да го оставя той да се оправя. Детето умря, а момичето не си спомняше. Травматизирана била — така каза. Никой нямаше да узнае, че той щеше да ми помогне да успея. С помощта на Макавой, разбира се.
Разхили се отново, но се задави.
— Сега трябва да напуснете, детектив.
Майкъл поклати отрицателно глава към лекаря.
— Име, по дяволите. Дай ми име. Кой го измисли?
Блекпуул отвори отново очи. Те бяха зачервени, но все още изпълнени със злоба.
— Върви по дяволите.
— Ти ще умреш — каза Майкъл през зъби. — Или тук в леглото, или в газовата камера — чисто и законно. Но ще умреш. Можеш да заминеш сам или да го вземеш със себе си.
— Ще го арестуваш ли?
— Лично.
Усмихнат, Блекпуул затвори отново очи.
— Пейдж. Пит Пейдж. Кажи му, че го чакам в ада.
Ема наблюдаваше как общите работници подготвят сцената. Осъзна, че след няколко часа ще се изправи пред микрофона.
— Нервна съм — каза тя на Бев. — Глупаво е. Цялата работа е да се изправя там, да прочета текста и да връча наградите.
— Да стискаме палци за баща ти и Джоно. Хайде да влезем в гримьорната. Много са заети и няма да я използват.
— Не искаш ли да минеш отпред? — Ема погледна часовника си. — Започват след десет минути.
— Не още… Ох, извинявай, Анабел.
Ема съжаляваше, че не е взела фотоапарата. Такава гледка представляваше лейди Анабел — с ярко розова копринена рокля на бастички и цялата с пайети — да сменя пелените.
— Не се притеснявай. — Тя вдигна и гушна младия Самюъл Фергюсън. — Отбихме се, за да се нахраним и преоблечем набързо. Не можех да го оставя с бавачката. Не е честно да пропусне голямата вечер на своя татко.
Ема погледна затварящите се очи на бебето.
— Мисля, че няма да издържи.
— Само малко да подремне. — Отново го гушна, а след това го остави на дивана. — Бихте ли го пазили за малко? Трябва да намеря П.М.
— Добре. Все гледаш да използваш — измърмори Бев и се наведе да погали главичката на бебето.
— Няма да се забавя повече от десет минути. — Анабел се поколеба на вратата. — Ще можете ли? Ако се събуди…
— Ще го забавляваме — обеща Бев.
Анабел погледна още веднъж и затвори тихо вратата след себе си.
— Кой би могъл да си представи непукистката лейди Анабел като предана майка? — размишляваше Ема.
— Бебетата променят жената. — Бев седна на дивана, гледайки спящия Самюъл. — Исках да поговорим насаме.
Ема механично вдигна ръка към нараненото си слепоочие.
— За това няма защо да се безпокоиш.
Забелязала жеста Бев кимна.
— И за това исках да поговорим, но има нещо друго. Не съм сигурна как ще го възприемеш. — Въздъхна дълбоко и бързо изрече. — С Брайън ще имаме друго бебе.
Ема я загледа недоумяващо.
— Бебе?
— Знам. И нас ни изненада, въпреки че го желаехме. — Тя вдигна ръка към косата си. — След всичките тези години… предполагам, че е лудост. Аз съм почти на четиридесет и две.
— Бебе — повтори Ема.
— Не за да замести Дарън — бързо допълни Бев. — Нищо не би могло. И не защото не те обичаме
