колкото е възможно да се обича една дъщеря, но…
— Бебе! — Засмя се и прегърна Бев. — О, толкова се радвам. Толкова съм щастлива за вас. За мен. За всички нас. Кога?
— Към края на лятото. — Тя се отдръпна, за да се вгледа в лицето на Ема. От онова, което вида, сълзи напълниха очите й. — Страхувахме се, че може да се разстроиш.
— Да се разстроя? Защо да се разстроя?
— Ще събуди спомените. Ние с Брайън трябваше да се справим с нашите. Не съм мислила, че ще имам друго дете, Ема, но това го искам толкова много. Толкова много — за мен, за Бри, — но… знам колко много обичаше Дарън.
— Всички го обичахме. — Както преди повече от двадесет години тя сложи ръка върху корема на Бев. — Аз вече го обичам. То ще бъде красиво, силно и здраво.
В този момент осветлението угасна. Обхвана я страх и тя потърси пипнешком ръката на Бев.
— Всичко е наред — каза й тя. — Ще го оправят веднага. Аз съм до теб.
— Добре съм. — Помисли си, че и с това ще трябва да се справи. С този отвратителен, гаден страх от тъмното. — Може би е само осветлението зад кулисите. Отивам да видя какво става.
— Ще дойда с теб.
— Не. — Тя пристъпи към вратата, която едва се очертаваше в мрака. Тихи, неясни звучи я накараха да подскочи. Каза си, че бебето се е събудило, но въпреки това устата й пресъхна. Няма чудовища и не се страхува от тъмното.
Намери дръжката, но вместо да се успокои, усети, че я обзема ужас. Видя се как отваря вратата. Отваря я и поглежда. Бебето плаче. Замаяна, се опита да разбере дали е бебето зад нея, или онова от спомените й.
Инстинктивно отдръпна ръката си. Няма да я отвори.
Не иска да види. В главата й като музикален ритъм отекваше биенето на сърцето й. Като старата песен — онази, която не можеше да забрави.
Не е сън, напомни си тя. Напълно е будна. Цял живот бе чакала да види какво има зад вратата.
С ледени пръсти отвори вратата — реалната и въображаемата. И разбра.
— О, Господи!
— Ема. — Бев успокояваше бебето. Протегна ръка към нея. — Какво има?
— Пит беше.
— Какво? Пит ли е в коридора?
— Той беше в стаята на Дарън.
Пръстите на Бев стиснаха ръката й.
— Какво казваш?
— Той беше в стаята на Дарън онази нощ. Когато отвори вратата, той се обърна и ме погледна. Някой друг държеше Дарън, заради това той викаше. Не го познавах. Пит ми се усмихна, но беше ядосан. Аз избягах. Бебето продължаваше да вика.
— Самюъл плаче — прошепна жената. — Не е Дарън, Ема. Ела да седнеш.
— Пит беше. — Изстена и притисна ръце към лицето си. — Видях го.
— Надявах се да не си спомниш.
Тя отпусна ръце и го видя на вратата. В едната си ръка държеше фенер, а в другата — пистолет.
Здраво стиснала детето, Бев погледна към сянката на мъжа на вратата.
— Нищо не разбирам. Какво става?
— Ема е превъзбудена — обади се спокойно Пит, втренчен в Ема. — По-добре е да дойдеш с мен.
Не отново, си каза Ема. Не може да стане отново. Преди да помисли, тя се хвърли към него. Фенерът изхвърча от ръката му, като описа дъги по тавана и стените.
— Бягай! — Изкрещя тя на Бев, докато се бореше да го задържи и след това да бяга. — Вземи детето и бягай! Изпрати някого. Той ще го убие. — Крещеше и риташе, когато Пит я сграбчи. — Не му позволявай да убие още едно бебе. Кажи на татко!
Бев хукна към сцената.
— Много е късно — каза Ема, когато Пит я задърпа, за да я изправи. — Ще те хванат. Всеки момент ще дойдат.
Прожекторите на стената бяха вече включени. Разнесоха се викове и трополене на тичащи хора. Отчаян, Пит я повлече нататък. Ема спря да се бори, защото усети дулото на пистолета под брадичката си.
— Те знаят, че си ти.
— Тя не ме видя — изръмжа той. — Беше тъмно. Няма да е сигурна. — Трябва да си повярва. Трябва! Или всичко е свършено.
— Тя знае. — Трепна, когато я повлече по стъпалата нагоре. — Сега всички знаят. Те идват, Пит. Свършено е.
Не, не би могло да е така. Толкова добре го бе разработил, толкова внимателно бе планирал.
— Аз ще реша кога е свършено. Знам какво да правя. Мога да се измъкна.
Бяха се изкачили високо зад сцената. Хвана косата й и здраво я уви около китката си.
— Ако викаш, ще те застрелям.
Объркан, продължаваше да я дърпа със себе си. Налага се да помисли. Тя се спъна и докато той я изправяше, успя да измъкне карфицата от жакета си и да я пусне. Пит съзря товарния асансьор и я заблъска към него. Време, трябваше му време.
А толкова лесно би могло да стане. В тъмното, докато траеше объркването, щеше да успее да стигне до нея. Таблетките, които смяташе да я накара да вземе насила, все още бяха в джоба му. Лесно, чисто, тихо.
Но не стана лесно. Както и първия път.
— Защо? — Ема се отпусна на пода, прилошаваше й. — Защо постъпи така с Дарън?
Пот се стичаше от него.
— Изобщо нищо нямаше да му се случи. Никой нямаше да пострада. Необходимо бе за рекламата на групата.
Тя поклати глава неразбиращо.
— Какво?
— Майка ти ми даде идеята. — Гледаше я. Въобще няма да му създаде трудности. Пребледняла е до смърт. Винаги е страдала от височината — самолети, асансьори. Погледна към копчетата на таблото. Защо не се бе сетил досега?
Долу започваше откриването. „Шоуто трябва да продължи“ — помисли си той. Илюзията е първостепенен закон на нашето време. Докато милиони хора в цялата страна гледат как записната индустрия се самовъзхвалява, няколко объркани пазители на реда търсят Ема зад кулисите. Там горе ще има време да мисли, и да планира действията си.
Тя почувства, че асансьорът потрепери, подскочи и спря.
— За какво говориш?
— За Джейн — тя постоянно ме притискаше за повече пари. Заплашваше ме, че ще разкаже една или друга история на пресата. В началото се тревожех, докато почнах да разбирам, че вдигането на шум около теб предизвиква бум в продажбата на плочи, — Той се опита да я изправи — отпусната от гаденето и лепкава от ледената пот. Повлече я нагоре по друго стълбище.
Трябва да го накара да продължи да говори. Ема потисна гаденето и страха. Бев успя да избяга с бебето. Някой ще тръгне да я търси.
Сега виковете й не го тревожеха. Може да си крещи с всичка сила — никой няма да я чуе. Отвори една врата и я избута на покрива. Вятърът я блъсна в лицето, развя косата й и проясни съзнанието й.
— Говорихме за Дарън. — Гледаше го в очите и се отдръпна назад. Слънцето още светеше. Питаше се как е възможно да е ден, когато прекара толкова време на тъмно. — Искам да разбера защо… Тя се опря на ниския парапет, след това се олюля, зашеметена от височината. Стисна зъби и погледна отново към него. — Кажи ми защо беше в стаята на Дарън?
Можеше да си позволи да й даде отсрочка. На себе си — също. За миг почти бе изгубил контрол, но сега
