той падаше, падаше… От набраната инерция тя продължи бавно да се плъзга след него.
Някакви ръце я теглеха назад, издърпваха я от парапета. Отново усети пода под краката си, нечии ръце я държаха здраво. Дочу, че някой много пъти повтори името й.
— Майкъл. — Спокойно отпусна глава на рамото му. — Майкъл, не си отивай.
— Няма.
— Спомних си. — И тогава започна да плаче. — Татко. Аз си спомних. — Протегна ръцете си към него.
Ема гледаше пламъците на огъня, който Стиви беше запалил в камината. Той стоеше пред нея с ръце в джобовете, без да говори. Всички се бяха върнали с нея вкъщи — баща й, П.М. и семейството му, Джоно.
Мълчаха. Имаше въпроси, които завинаги ще останат без отговор, грешки, които никога няма да бъдат поправени. Съжаления, които никога няма напълно да изчезнат.
Но те оцеляха, помисли си Ема. Шансовете не бяха на тяхна страна — и поотделно, и като група — но оцеляха. Дори излязоха победители.
Стана и излезе на терасата, където стоеше Брайън, Ще страда, помисли си Ема. В природата му е да разтвори сърцето си за мъките — своите и на света, и да ги оплаква. И след това те се превръщат в музика. Приближи се към него и сложи глава на рамото му.
— Той беше един от нас — каза баща й след малко. — Беше с нас от самото начало.
— Знам.
— Когато го видях с ръце върху теб, аз самият исках да го убия. А сега… — Загледа се в отражението на луната върху водата. — Трудно ми е да повярвам, че всичко това се случи. Защо? — Той се обърна и я прегърна. — За Бога, защо го е направил?
Притисна се силно към него, заслушана в прибоя. Как да му обясни? Ако узнае истината, никога няма дори да помисли за музика.
— Не знам. Може цял живот да се питаме, но от това нищо няма да се промени. — Тя се отдръпна. — Татко. Трябва да продължим въпреки всичко. Не да забравим.
— Ново начало?
— Господи, не. — Усмихна се. — Не бих искала да започвам отново. Не, за нищо на света. Най-после знам къде съм и накъде искам да вървя. Няма от какво да се страхувам. Няма да се питам. Мога да спра да се самообвинявам, защото този път не избягах.
— Никога не сме те обвинявали, Ема.
— Никой от нас не е виновен. Влез вътре. — Поведе го към светлината и топлината. Приближи се към телевизора в настъпилата тишина и го включи. — Искам да чуя как съобщават името ти.
Докато гледаше към екрана, П.М. докосна ръката й.
— Ема. — Не можа да каже нищо повече, само вдигна ръката й и я притисна до бузата си.
— Ето ни и нас, момчета. — Джоно постави ръка на рамото на Брайън, когато започнаха да обявяват номинациите за песен на годината.
Ема задържа дъха си, след това издиша дълбоко и избухна в смях, когато чу: „Брайън Макавой и Джоно Донован“.
— Толкова се радвам. — Прегърна и двамата. — Колко бих искала аз да ви ги връча.
— Следващата година — каза Джоно, като я целуна бързо и звучно.
— Това е обещание. Важно обещание — каза тя, стискайки ръката на баща си. — Нека това, което се случи, да не развали вашите отношения, нито моите.
— Не. — Брайън се отпусна и когато се усмихна, Ема видя, че в очите му има радост. Той прегърна Джоно. — Не е лошо за двама застаряващи рок музиканти.
— Внимавай с епитетите, Бри. — Джоно смигна на Ема. — Джагър е по-стар. — На вратата се почука. — Ах, посещението на сивоокия безумно влюбен полицай.
— Млъкни, Джоно — каза Ема весело и изтича да отвори, а Конрой я следваше по петите. — Майкъл.
— Съжалявам, че се забавих толкова. — Хвана кучето за нашийника. — Добре ли си?
— Разбира се. — Тя се наведе и поглади Конрой между ушите. — Тъкмо ги поздравявахме. Татко и Джоно спечелиха наградата „Песен на годината“.
— Ние тъкмо си тръгвахме. — Бев вече вземаше мантото си. Ако въобще бе виждала мъж, който иска да остане насаме с жена — това беше Майкъл. — Има чай в кухнята — добави тя и хвърли предупредителен поглед на останалите. Преди Ема да успее да каже каквото и да било, тя я притисна силно към себе си. — Времето е твърде кратко, за да се пропилява — прошепна й тя. — Майкъл — прегърна и него. — Благодаря ти — каза му тихо. И отдръпвайки се, се засмя. — Добре дошъл при нас.
Те си тръгнаха един по един, а Конрой с безразличие подуши наоколо и накрая заспа в ъгъла.
— Страхотна група са — заяви Майкъл, когато накрая вратата се затвори. — Не се шегувам.
— Да. Така е. Нали нямаш нищо против да вечеряме утре всички заедно?
— Не. — Тази вечер мислеше само за нея: как изглежда, как ухае, как се усмихва! Не го интересуваше какво ще стане утре. — Ема, ела тук. — Той разтвори ръцете си. Когато тя се хвърли в прегръдката му, той разбра, че повече няма да я изпусне. Мислеше си, че се е успокоил през изминалите часове. Но сега отново го обземаше ярост. Та почти я бе загубил.
— Недей — прошепна тя. — Свърши се. Този път наистина свърши.
— Мълчи. — Повдигна лицето й към своето, като че ли да се убеди, че е невредима и негова. — Ако той беше…
— Не можа. Ти спаси живота ми.
— Да. — Той се дръпна и пъхна ръце в джобовете си. — Ако ще трябва да ми благодариш, ще можеш ли по-набързо?
— Нямахме много голям шанс да говорим.
— Съжалявам, че не можах да се върна с теб.
— Разбрах. Може би така стана по-добре — и двамата да се успокоим.
— Не съм в състояние да се отпусна. — Все още я виждаше как се люлее върху парапета. Закрачи нервно из стаята. — И така, как мина денят ти?
Тя се засмя. Всичко ще е наред. Всичко ще е идеално.
— Превъзходно. А твоят?
Сви рамене и продължи да се разхожда, като вдигаше и оставяше разни дреболии.
— Ема, знам, че си уморена.
— Не, не съм.
— А и моментът не е подходящ.
— Защо не? — Засмя се отново.
Той се обърна. Толкова е красива в дългата блестяща рокля. Огънят в камината хвърляше леки отблясъци в косата й, осветяваше лицето й.
— Обичам те. Винаги съм те обичал. Никога не сме имали достатъчно време за себе си. Иска ми се да ти обещая, че сега ще бъде различно. — Вдигна една кристална пеперуда, след това я остави. — Но не мога.
— Майкъл, единственото, което искам, си ти.
Младият мъж въздъхна дълбоко и извади кутийка от джоба си.
— Купих го преди месеци. Исках да ти го подаря за Коледа, но не бях сигурен, че тогава би го приела. Представях си, че ще стане по традиционния начин — с вечеря на свещи, музика и всичко останало. — Усмихна се и обърна кутийката в ръката си. — Предполагам, че е малко късно да се придържам към традицията.
— Ще ми го подариш ли?
Той й го подаде и кимна.
— Бих искала да кажа нещо, преди да го отворя. — Вгледа се внимателно в лицето му. — Ако това се беше случило преди пет-шест години, нямаше да оценя нито него, нито теб.
Ръцете й бяха неспокойни. Въздъхна развълнувано, докато се опитваше да отвори капака.
