Той се приближи и я целуна по врата.
— Добро утро. — Усмивката, с която му отвърна, угасна, когато пусна ръцете си надолу и застиска гърдите й.
— Ще бъде готово след минута.
— Добре, умирам от глад. — Бързо и грубо я ощипа по зърната.
Мразеше това, но премълча и започна да налива кафето му. Когато веднъж му каза, че не обича да я щипят, той нарочно зачести.
„Много си чувствителна, Ема. Нямаш никакво чувство за хумор“ — казваше й той.
— Имам новина. — Тя му подаде чашата. — О, Дру, чудесна новина!
Очите му я загледаха с внимание. Дали е бременна? Ужасно му се искаше да зарадва Брайън с внук.
— Била си на доктор?
— Не, не съм бременна. Дру, съжалявам. — Отново я обзе чувство за вина. Лицето му потъмня от разочарование, когато тръгна към масата. — Трябва ми още малко време — измърмори тя и счупи две яйца в тигана. — Следя внимателно температурната схема.
— Сигурно. — Извади цигара, запали я и я изгледа през дима. — Правиш всичко, на което си способна.
Тя понечи да отвърне, но се отказа. Не беше време да му напомня, че за да се направи бебе, са необходими двама души. Последния път, когато се спречкаха по този въпрос, той строши една лампа, след това излетя навън и я остави съкрушена и с чувство за вина до сутринта.
— Ходих да се видя с Ръниън.
— Хммм? О, да. Гадният дъртак с вечно отворена бленда.
— Не е гаден. — Нищо добро не я чакаше, ако вземе да се разправя… — Раздразнителен е — отвърна с усмивка. — Много често е неприятен, но не е гаден. — Занесе чинията му на масата. Забрави да сипе кафе на себе си, но седна, почти готова да избухне. — Каза, че иска да ми уреди изложба. Моя изложба.
— Изложба? — повтори Дру с пълна уста. — За какво, по дяволите, говориш?
— За работата ми, Дру. Казах ти. Мислех, че ще ми предложи отново работа, но съвсем не ме е търсил за това.
— Във всеки случай ти нямаш нужда да работиш. Казвал съм ти какво мисля за работата ти с оня стар пръдлю.
— Не, но… добре, сега няма значение. Той мисли, че съм добра. Трудно му беше да го признае, но наистина мисли, че съм добра. Той ще спонсорира изложбата.
— Искаш да кажеш онези превзети малки сбирки, на които хората се разхождат насам-натам, разглеждат и си говорят неща като „каква дълбочина“, „каква проницателност“?
Тя настръхна. Бавно се изправи и се зае с лалетата, за да поохлади гнева си.
— Това е важна стъпка в кариерата ми. Мечтала съм за изложба от дете. Мислех, че ще ме разбереш.
Направи подигравателна гримаса зад гърба й. Сега ще трябва да я погали и успокои.
— Естествено, че те разбирам. Радвам се за теб, сладурче. Кога ще бъде великият ден?
— През септември. Иска да имам достатъчно време, за да събера най-добрите си работи.
— Надявам се, че ще включиш и няколко мои снимки. Усмихна се насила, докато поставяше лалетата върху огряната от слънцето маса
— Разбира се. Ти си любимият ми обект.
Сигурна беше, че не се опитва да й пречи, но изискванията му почти не й оставяха време да се подготви. Казваше й, че е крайно време да опознаят Ню Йорк и настояваше да посещават клубовете. Необходима му е почивка — отлетяха за Вирджинските острови. Създаде си приятели между младите и богати нюйоркчани. Апартаментът постоянно бе пълен. Ако не приемаха гости — ходеха те. Като една от известните млади двойки постоянно ги преследваха фоторепортери. Премиера на Бродуей, вечер в ново нощно заведение, концерт в Сентръл Парк. Всичко, което вършеха, бе изложена на показ. Имената и снимките им непрекъснато бяха в клюкарските хроники на вестниците. Бяха по кориците на „Ролинг Стоун“, на „Пийпъл“ и на „Нюзуик“.
Щом усетеше, че обезумява от напрежението, Ема си напомняше, че си беше мечтала точно за такъв живот в „Сейнт Кетрин“. Но в действителност всичко се оказа съвсем различно — тя се чувстваше твърде изтощена и отегчена.
Непрекъснато си повтаряше, че първата година от женитбата е най-трудна. Изисква усилия, търпение. Тя наистина се опитваше да се справи, макар че семейният живот и животът изобщо се оказаха много по- трудни и не толкова забавни.
— Хайде, сладурче, това е парти. — Дру я завъртя. Дръпна я да танцуват и минералната вода се разплиска от чашата й. — Отпусни се, Ема.
— Уморена съм, Дру.
— Винаги си уморена.
Когато се опита да се отскубне, пръстите му се впиха в гърба й. Не бе спала три нощи, за да работи в лабораторията. Изложбата бе само след шест седмици и от това просто не я сдържаше на едно място. И е ядосана — призна си. Ядосана, защото мъжът й въобще не проявяваше интерес към нейната работа, защото преди два часа й бе съобщил, че е поканил няколко приятели.
Около сто и петдесет души се тълпяха по стаите. През последния месец това се случваше все по-често. Сметката й за алкохол хвръкна на петстотин долара седмично. Не я интересуваха парите. Не е дори и времето, особено когато е за приятели. Но към приятелите се бяха присъединили паразити и съвсем непознати почитатели. Последния път, когато всички си отидоха, апартаментът изглеждаше като след погром. Диванът бе целият в петна. Някой бе гасил цигари на персийския килим. Но по-лошото, по-лошото и от счупената стилна ваза и от изчезналата лиможка бонбониера бяха наркотиците.
Групичка съвсем непознати хора весело смъркаха кокаин в гостната — стаята, която се надяваше скоро да превърне в детска.
Дру обеща, че това няма да се повтори.
— Вкисната си, защото Мариан не дойде.
„Не е поканена“ — коригира го наум Ема.
— Не е заради нея.
— Откакто се е върнала, ти прекарваш повече време с нея в онова студио, отколкото с мен.
— Дру, не съм я виждала почти две седмици. Толкова съм заета, не ми остава време.
— Винаги обаче ти остава време да ми развалиш настроението.
Тя рязко се отдръпна. Вбесена, отхвърли настрана ръцете му, преди да успее да я сграбчи отново.
— Качвам се горе да си легна.
Без да обръща внимание на виковете и смеховете около нея, си проправи път през тълпата. Той я настигна на стълбите. Зверското ощипване й показа, че и той е вбесен колкото нея.
— Остави ме — каза тя шепнешком. — Предполагам, че не искаш да се бием тук, пред приятелите ти.
— Тогава — горе. — Пръстите му се впиха и извиха ръката й толкова силно, че тя извика. След това той я повлече нататък.
Беше готова да се карат. Дори се надяваше на скандал. Но когато влезе в спалнята, застина.
Пред старинното й огледало разпределяха порции кокаин. Четирима, наведени над тоалетната й масичка, вдишваха белия прах и се кикотеха. Старите шишенца парфюм, които колекционираше, бяха разпилени. Едно от тях лежеше счупено на земята.
— Вън!
Четири пъти усмихнати лица я изгледаха.
— Казах, вън! Вън от стаята ми, по дяволите! Вън от къщата ми, по дяволите!
Преди Дру да успее да я спре, тя сграбчи най-близко стоящия, два пъти по-едър от нея човек и го задърпа.
— Ей, виж, ще делим.
