Лоръл сложи твърдо ръка върху гърдите му. Не искаше да рискува стаята отново да се завърти пред очите й.
— Аз отивам да си легна.
— Обичам агресивните жени — лекичко се подсмихна Мат.
— Сама — подчерта тя, като се пребори с напиращия смях.
— Много лош вкус — промърмори той, взе ръката й и я поднесе към устните си. Обърна я и премина с устни по дланта, като при това долови лудото биене на сърцето й под кожата.
— Мат, недей.
Той я погледна. Щеше да бъде лесно, толкова лесно. Трябваше само да я целуне. И двамата го знаеха. Лоръл го искаше, той я искаше, но никой не беше сигурен какво щеше да стане след това.
— Отсега нататък цял живот ще се мразя — промърмори си Мат и стана. — Ще ти дам аспирин, Лоръл. Ще ти е необходим и на сутринта, защото знам как ще се чувстваш.
И като се наруга наум, той отвори вратата и внимателно, ала твърдо я затвори зад себе си.
ПЕТА ГЛАВА
— Дяволите да те вземат, Бейтс!
Лоръл стоеше пред огледалото в банята и гледаше бледото си лице, докато в главата й биеха хиляда чука. Защо този проклет Бейтс беше прав! Като грабна шишенцето с аспирин, тя тръшна вратичката на шкафчето за лекарства. Това обаче предизвика само болезнено ехо в главата й, поради което Лоръл простена.
Знаеше, че няма да умре от това главоболие, ала й беше неприятно. Само че си го заслужаваше. След като изпи два аспирина, седна и хвана главата си с две ръце. Всеки, който се налива с мартинита следобед, заслужаваше това, което в момента изпитваше бедната й глава. Никой не й беше виновен. Би могла да го преглътне все пак, ако този всезнайко Матю Бейтс не й го беше казал снощи. И беше абсолютно прав.
Разбира се, настроението й изобщо не се подобри, когато се сети какво последва след пиенето. Тя практически му се нахвърли. Направо му се самопредложи. Господи, каква глупачка! И той едва ли ще й позволи да го забрави някога. Сигурно винаги и по всякакъв повод ще й напомни за това падение. О, не! Ако ще, нека да я измъчва месеци наред. Защото си го заслужаваше, но Господи, нима можеше да забрави сладостта и удоволствието, което изпита: а това беше нещо уникално! Ако не беше го направила, нима сега щеше да седи и да иска отново да и се случи същото?
Е, не биваше да го прави. Като прекара и двете си ръце през косата, Лоръл заповяда на болката в главата си да спре. Не, тя нямаше да се влюби в Матю Бейтс и нямаше да се превърне в поредната влюбена идиотка. Можеше да бъде твърда, можеше да се държи на разстояние по време на разследването, което провеждаха заедно, а в личен план щеше да се държи на разстояние. Снощната си реакция щеше да обясни с голямото количество алкохол. Макар отлично да знаеше, че не бе вярно.
С въздишка Лоръл се обърна и тръгна към банята. Трябваше да направи нещо, и то смислено. Например да отрезви главата си. Ала когато посегна да пусне душа, ударите в главата й започнаха отново. Не, не бяха в главата, а на вратата. Този, който блъскаше, заслужава бавна и мъчителна смърт, реши тя, като отиваше да отвори.
— Добро утро, Лоръл. — Мат стоеше облегнат на рамката и й се усмихваше. Плъзна очи по късата й полупрозрачна нощница. — Много ми харесва дрешката ти.
Той беше напълно облечен, свеж и отпочинал. И явно нищо не го болеше. Тя се чувстваше така, сякаш беше преминала през пустиня, като по пътя бе яла само пясък.
— Успах се — промърмори недоволно Лоръл, после скръсти ръце и го изчака да отговори. Сигурно щеше да злорадства, какво друго можеше да се очаква.
— Пи ли кафе?
Очите й го проследиха, докато затваряше вратата. Може би нарочно отлагаше момента на злорадстване.
— Не.
— Ще ти направя — заяви Мат и се насочи към кухнята.
Тя го изгледа недоумяващо. Никакви забележки, никакво подсмихване, нищо, с което да покаже, че й се подиграва! Не може да бъде! Какво ставаше, по дяволите? Вече не знам как да се държа с него, помисли си Лоръл, след като отново се върна в банята и пусна душа.
Беше готова да се бие със зъби и нокти — мислеше си развеселен той, докато пълнеше кафеника. А всъщност това, което наистина искаше да направи, беше да се върне обратно в кревата и да заспи. Ама че женичка — рече си Мат. Прилича на баба си, няма що!
Мислите му се върнаха към предишната вечер. Тъй като знаеше, че по-добре изобщо да не си стои в къщи, защото само една тънка стеничка го делеше от Лоръл и изкушението беше голямо, той излезе и се качи в колата. Можеше да отвлече вниманието си от нея, като свършеше малко работа. Оливия Армънд сигурно знаеше много неща и мнението й за Трулейнови сигурно беше по-безпристрастно, отколкото това на внучката й.
Оливия го поздрави от терасата с поглед, изпълнен едновременно с удоволствие и подозрителност.
— Я виж ти, това се казва изненада. Вечерта винаги предлага повече възможности, нали?
— Мис Оливия! — Мат пое сбръчканата ръка и я целуна. Миришеше на жасмин. — Луд съм по вас.
— Всички бяха — отвърна тя със смях. — Седни и си сипи едно питие, Мат. Помири ли се вече с моята внучка?
— Донякъде — отвърна той, като си помисли за знойната жена, която бе държал в прегръдките си само преди няколко часа.
— Много си бавен, момче.
— Винаги съм смятал, че мъжът печели повече, когато огледа нещата от всички страни. — Мат й подаде питието и седна до нея.
— Няма ли да пийнеш с мен?
— И без това главата ми е замаяна, когато съм до вас. — Докато Оливия Армънд се смееше, поласкана от комплиментите, той седна и запали цигара.
— Къде е Сюзан?
— Горе. Сигурно си е глътнала езика от моите дневници.
— Какво мислите за нея?
Оливия отпи бавно малка глътка. Лунната светлина танцуваше около диамантите по пръстите й. Наоколо бръмчаха насекоми и привлечени от светлината, се блъскаха в стъклата на прозорците. Ароматът от градината с розите бе силен и упоителен.
— Умно момиче. Добре възпитано, малко срамежливо и свенливо. И тъжно, но достатъчно силно.
— Тя е убедена, че сестра й е убита.
Тънката бяла вежда на старата жена се вдигна и както забеляза Мат, повече замислено, отколкото учудено.
— Так-а-а-а значи такава била работата. Интересно.
— Оливия отпи друга глътка и почука по чашата си с нокът. — Доколкото си спомням, бедното дете беше ухапано от отровна змия в блатата зад Херитидж Оук. Сега ми кажи защо Сюзан мисли, че е било убийство.
И Мат разказа всички събития, които се бяха случили през деня, по своя сбит и точен репортерски маниер. Видя как един прилеп се стрелна сред дърветата, после изчезна. Въздухът беше изпълнен със звуци на нощни птици и насекоми. От време на време се дочуваше крякането на жаби. Перестите листа на палмите почти не помръдваха. Лекият ветрец носеше аромат на магнолии. Колко съм далеч от Ню Йорк! Господи! Колко съм далеч, като в съвсем друг свят, помисли си Мат.
— Не е умна като Трулейнови, ала и не е такава сухарка като тях — продължи Оливия. — Е, Мат, едно загадъчно убийство винаги кара кръвта на човек да се раздвижи. Но ти не ми го каза само за да предпазиш артериите ми от втвърдяване, нали?
Той се усмихна. Тя винаги го разсмиваше. Тази възрастна дама е била неотразима като млада. Мат се облегна и се заслуша в звуците на южната нощ.
