тухлени колони на портата. — Ала засега нека да се съсредоточим върху хората. — Покрай алеята се редяха огромни стари дъбове като стражи. Испанският мъх по тях ги превръщаше в сивозелени великани. Това не беше се променило, помисли си Лоръл. Нито пък къщата.
Тухлите й бяха остарели още преди тя да се роди. Имаше видими следи от времето, но те си бяха тук откакто се помнеше. Контурите на сградата бяха остри и чисти, не заоблени като на Промес д’Амур. Ала не по-малко красиви. Тухлите бяха опушено розови, балконите сиво-черни. Тяхната елегантност не се биеше ни най-малко с високомерието, която се излъчваше от къщата. Ако Лоръл мислеше за собственото си имение като за жена, то Херитидж Оук би могла да оприличи на мъж. Самоуверен и без възраст.
— Колко много време изтече — промърмори тя. През главата й преминаха емоции. Първо спомени. Рицарски турнири, чаени партита, копринени рокли и розови кейкове. Беше дете, когато за последен път беше мечтала тук.
Лоръл се обърна към Мат с въздишка и внезапно я обзе ново чувство. Не така приятно и нежно. Това бе действителността, изпълнена с болка и удоволствие. Това беше истината. Жестоката истина. Тя се обърна, отвори вратата и излезе.
Какво ми става, запита се Лоръл и си пое три пъти дълбоко дъх. Не можеше да го погледне и да не почувства желание да избяга. Или да го докосне. Физическото привличане не беше проблем. Беше успяла да потиска подобни чувства с години. Беше се научила на това. Тук имаше нещо друго, с което нямаше да може да се справи така лесно. Но трябваше, каза си тя, както трябваше да се справи и с чувствата си към фамилията Трулейн.
— Мат, нека аз да се оправя. — Малко по-спокойна, вървеше до него към голямата бяла врата. — Познавам Луис и Мариън.
— Познавала си ги — поправи я той. Не беше пропуснал да забележи начина, по който бе погледнала къщата. Нито начина, по който погледна към него. — Хората имат лекомисления навик да се променят. Не мога да ти обещая нищо, ала няма да те прекъсвам, докато не се наложи.
— Много си упорит, Бейтс.
— Така е. — Той вдигна чукчето и почука на вратата от хондураски махагон.
Една висока, слаба жена отвори вратата. След като погледна бегло Мат, очите й се спряха върху Лоръл.
— Малката госпожица Лоръл — промърмори тя и разтвори и двете си ръце.
— Бини, толкова се радвам да те видя отново!
Бяха минали почти десет години, откакто бе видяла за последен път Джоузефин Бинефорд, икономката на семейство Трулейн. Но според Лоръл тя изобщо не беше се променила. Все така носеше косата си свита на малко кокче на тила и въпреки че беше посивяла и може би по лицето й имаше повече бръчки, Лоръл не ги забелязваше.
— Малката госпожица Лоръл — повтори Бини. Каква красива дама сте сега! И коленете ви вече не са ожулени?
— Не. — С усмивка Лоръл се наведе да я целуне по бузата. Миришеше на люляк и нишесте. — Изглеждаш същата, Бини.
— Все още сте много млада, за да знаете как лети времето. — Като пристъпи вътре, тя ги покани да я последват и затвори вратата, с което спря притока на слънце и топлина. Ще съобщя на госпожица Мариън, че сте тук. Колената й бяха сковани от артрит и трудно вървеше, но ги заведе в приемната. Revenez bientot — промърмори тя към Лоръл. Cette maison abesoinde jaunesse. — Обърна се и тръгна по стълбите.
— Какво каза? — попита я Мат, докато гледаше след нея.
— Просто да се върна скоро. — Тя скръсти ръце. — Каза също, че къщата се нуждае от млади хора. — Лоръл прекоси приемната.
Ако хората се променяха, помисли си тя за думите на Мат, то къщата си оставаше същата. Стаята не беше се променила и сигурно е била такава и в началото на века. Слънцето надничаше през високите прозорци и осветяваше махагоновите маси, като им придаваше наситен червен нюанс. То проблясваше по повърхността на кристалната ваза, която някоя старовремска булка бе получила в сватбения си ден. Галеше нежно като любовник порцелановата жена, обречена на вечността в един безкраен валс.
Мат наблюдаваше дългото й, мълчаливо оглеждане на стаята. Играта и смяната на чувства върху лицето й го накараха да се почувства объркан. Обзе го ревност, сетне желание. Как можеше да я накара да се обърне към него и да го приеме, когато толкова голяма част от живота й беше свързана с миналото.
— Спомените са хубави малки нещица — рече хладно той. — Дотогава, докато не престанеш да пренебрегваш настоящето, за да си поиграеш с тях.
Искаше да я ядоса, защото винаги му беше по-лесно да се справи с нея, когато бе ядосана. Вместо това обаче Лоръл се обърна, очите й бяха меки, а лицето объркано.
— А ти нямаш ли спомени, Мат? — попита тихо тя. — Някои от онези малки хубави нещица?
Той си помисли за падналия, протекъл таван и студения под, и за чинията, която никога не съдържаше достатъчно храна. Спомни си за жената, която кашляше, непрекъснато кашляше в леглото, изтощавайки и без това изтощените си дробове. И си спомни за обещанието, което си бе дал. Да се измъкне оттам и да измъкне и жената със себе си. Успя да изпълни само първата част от това обещание.
— Да, имам — отвърна намръщено Мат. — Ала предпочитам настоящето.
Лоръл почувства нещо скрито под горчивината в думите му. Някаква уязвимост. Машинално протегна ръка към него.
— Мат.
Не искам по този начин, каза си той. Няма да я спечеля, като предизвиквам в нея съчувствие. Затова взе ръката й, но я поднесе към устните си.
— Животът е една смешна въртележка, в която всички се въртим, Лорилай. Винаги съм смятал, че създаването на спомени е по-важно нещо от възкресяването им.
Тя отдръпна ръката си.
— Нямаш намерение да ме посветиш в твоите, така ли?
— Не. — Мат прекара ръка през косата й. — Нека да се съсредоточим върху днешния ден.
Кой знае защо се почувства засегната. Затова се отдръпна от него.
— Няма днешен ден, без да е имало вчерашен.
— По дяволите, Лоръл…
— Лоръл, извинявай, че те накарах да чакаш. — Мариън сякаш се плъзгаше по пода, така, както само една потомствена аристократка може да върви. Носеше пастелна романтична рокля, която плуваше около тялото й при всяка стъпка. Когато Лоръл взе ръцете й, тънки и меки, си помисли как може някой да бъде толкова студено красив. Мариън беше почти на четиридесет години, но кожата й бе безупречна, а фигурата й бе изящна. Ароматът, който се излъчваше от нея, беше мек, като ръцете, като косата, като очите.
— Мариън, изглеждаш чудесно.
— Много си мила. — Мариън стисна ръцете й, преди да ги пусне. — Не съм те виждала от онази благотворителна среща преди два месеца. Беше ми странно да те възприема с молив и бележник в ръце. Доволна ли си от кариерата си?
— Да, винаги съм искала да работя като журналистка. Това е мой колега, Матю Бейтс.
— Радвам се да ви видя, господин Бейтс. — Тя задържа ръката му по-дълго. Докато разглеждаше лицето му, личеше, че рови в паметта си. — Не сме ли се срещали преди?
— Да, госпожице Трулейн. Бях тук, когато вашата снаха беше намерена мъртва. Миналия месец.
— Разбирам. — Очите й се изпълниха с болка. — Боя се, че не си спомням много ясно онзи ден. Моля, седнете. Бини ще ни донесе нещо разхладително. Луис ще дойде всеки момент. — Тя седна на един прекрасен старинен стол с висока облегалка и матово излъчване. — Говори по телефона. Всъщност, радвам се да ви видя насаме, преди той да дойде. — Мариън скръсти ръцете си в скута. — Лоръл, не си виждала Луис от много време.
— От десет години.
— Да, десет години. — Мариън погледна за миг през прозореца. — Човек губи представа за времето. Трябваше да прекъсна посещенията ти тук, след като Чарлз и Елиз Си отидоха. Луис не беше в подходящо състояние за едно впечатлително младо момиче.
