— Вратата ли? Чия врата? — изгледа го тя недоумяващо.
— Твоята. — На устните му се появи лека усмивка.
— О! — Лоръл се огледа из кухнята, сякаш за пръв път я виждаше. — И трябва да отворя?
Той отново я притисна към себе си. Обърканото й изражение го накара да я стисне за раменете. После внимателно я пусна и побутна.
— Да. — Все още напълно не на себе си, тя излезе от кухнята.
Беше отишъл твърде далеч, помисли си Мат. Почти щеше да я сложи на пода и да я обладае, като някой ненормален изнасилвач. Обърна се към свистящата кафеварка, като се колебаеше дали да е благодарен на онзи, който блъскаше но вратата, или да го убие.
Лоръл имаше чувството, че е плувала дълго време под вода и много бързо е излязла на повърхността. Пияна ли беше? Тя притисна с пръсти слепоочията си и стигна до вратата. Това, което мартинито бе започнало, Матю Бейтс бе довършил. Лоръл поклати главата си, която й тежеше като пълна с олово и отвори вратата.
— Лоръл, още малко и щях да си вървя! — Пред прага стоеше Джери Картие, облечен в костюм с жилетка и силно изненадан.
— О, ти ли си! — Кръвта й се бе поуспокоила, но алкохолът все още въртеше главата й. — Здравей, Джери.
Тъй като тя отстъпи назад и отвори по-широко вратата, той пристъпи и влезе.
— Какво правиш?
— Какво правя ли? — повтори Лоръл и, внезапно спомнила си какво правеше преди минута, въздъхна дълбоко. — Кафе, промърмори неуверено. Правех кафе.
— Пиеш прекалено много кафета, Лоръл. — Джери се обърна и затвори вратата. — Не е хубаво за нервите.
— Не е. — Тя си помисли за Мат. Допреди малко изобщо не бе осъзнавала, че има толкова много нерви. — Сигурно си прав. — Изведнъж се стегна, защото си представи какво щеше да каже Джери, ако разбереше, че бе пила и колко. Последното нещо, което й трябваше сега, бе една двадесетминутна лекция за вредата от алкохола. — Седни, Джери — покани го Лоръл с мисълта колко много й се искаше да си легне. Сама, на тъмно и тихо. Ако имаше късмет, ама много късмет, щеше да успее да прекоси стаята и да седне на дивана, без да се заклати. Тя направи една колеблива крачка.
— Защо не си готова?
Лоръл спря като закована. Той беше прав, разбира се, ала да пропълзи до дивана беше още по-лоша идея. Затова остана права.
— Готова за какво?
— За вечеря — отговори Джери, а веждите му се събраха изненадано.
— Здравей, Джери — Мат влезе в стаята с табла с димящо кафе в ръце.
Джери кръстоса крак връз крак.
— А, Мат?
След като остави внимателно таблата на масата, Мат небрежно отиде до Лоръл.
— Как си? — Порицавал ли си някое незаконно строителство напоследък? — Съвсем естествено той я хвана за лакътя и я заведе до дивана. Когато седна, тя му отправи благодарен поглед.
— Това не е в моята юрисдикция — отвърна Джери и сплете пръстите на ръцете си. — Кметът едва на другия ден ми каза за строежа в онази част на града. Ужасна канализация.
— Така ли?
— Кафе? — прекъсна ги Лоръл. Въпреки мартинитата, не можеше да наблюдава безучастно как Мат измъчва и екзекутира един невъоръжен човек. Всъщност, ако не глътнеше малко кафе, сигурно щеше да положи глава на дивана и да заспи.
— Само половин чашка — отвърна й Джери. — А ти сигурна ли си, че трябва да пиеш още?
Тя сграбчи здраво дръжката на кафеника, молейки се да не го разлее.
— Не съм пила от няколко часа.
— Как мина денят ти, Джери? — продължи безмилостно разпита Мат, сложи ръка върху ръката на Лоръл и й помогна да налее кафето. Дочу леката въздишка, която се откъсна от устните й, и се подсмихна.
— Натоварен, много натоварен. Времето никога не ми стига, за да свърша всичко.
Мат плъзна поглед по лицето на Лоръл и спря очите си на устните й.
— Да, така е. Времето никога не стига. Особено за важните неща.
Джери посегна за чашата, която Лоръл му подаваше, и трябваше да уцели ръката й, защото тя му я подаваше доста по-вдясно.
— Лоръл — подзе той, като я погледна учудено и изпитателно — да не си пила?
— Пила ли? — Тя настъпи Мат по крака когато той издаде някакъв неопределен звук. — Джери, току-що си налях. — Вдигна чашата и изгълта половината кафе наведнъж. — Защо каза че си наминал?
— Наминал ли? — Джери поклати глава докато Лоръл се облегна назад, като остави внимателно чашата с две ръце. — Нали щяхме да вечеряме навън.
— О! — Той сигурно е прав каза си тя. Щом Джери казва че имат уговорка за вечеря, значи са имали уговорка, той си водеше бележник за тези работи.
— Ние с Лоръл работим върху една статия — намеси се Мат повече за собствено развлечение, отколкото за да спаси Лоръл. — Загубихме доста време, дори извънработно, за това. В интерес на истината тъкмо бяхме стигнали до същината на въпроса, когато ти почука на вратата. — Той пренебрегна яростното забиване на токчето й в крака му.
— Журналистиката всъщност доста пречи на личния живот.
— Да, но…
— Предполагам знаеш, какво значи да имаш срок. Сигурен съм. — Мат му се усмихна безгрижно. — Лоръл и аз едва ли ще имаме време дори за по един сандвич. Ще бъдем заети с тази статия може би няколко седмици. Ще се обадиш на Джери, когато нещата понапреднат, нали Лоръл?
— Какво? А, да, да, разбира се. — Тя изпи кафето и се помоли на ум Джери да си отиде по-скоро, че да си сипе още едно. — Страшно извинявай, Джери.
— Разбирам. Работата преди удоволствията. Това е и мое основно правило. — Джери стана, остави чашата си и оправи вратовръзката си. — Само ми се обади в офиса, когато приключиш със случая, Лоръл. И се опитай да намалиш кафетата.
— Ъхъ. — Беше най-доброто, което можа да излезе от устата й. Тя прехапа устни. Вратата се затвори след него.
— О, Господи! — Не беше сигурна дали й се иска да се смее, или да крещи, затова покри лицето си с две ръце.
— Голяма лепка — промърмори Мат и наля още кафе. — Добре че остави на мен да те измъкна.
Щеше й се да плисне кафето в лицето му, но ужасно се нуждаеше от него.
— След всичко, което се случи днес, имам предвид историята с Ан Трулейн — натърти Лоръл, като забеляза ехидната му усмивка. — Просто бях забравила за вечерята. И не съм те молила да ме измъкваш от положението.
— Това се казва благодарност. — Той погали косата й, докато тя го погледна. — Не стига, че ти позволих да направиш три дупки в обувката ми с токчетата си, не стига, че ти помогнах да скриеш, как да го нарека не особено стабилното си състояние от гаджето си.
— Джери не ми е гадже. — Тя изпи и втората чаша кафе наведнъж, след което остави чашата.
— Ти го въртиш на пръста си.
— Това не е вярно! — Лоръл се опита да стане, ала установи, че ще й бъде трудно да се задържи изправена и си седна обратно. — Ние се разбираме много добре. Приятели сме. И той е един много мил човек, само малко…
— Само не казвай отново, че е безобиден. Бедното момче не го заслужава. Освен това не изглежда да е застрашен от разбиване на сърцето.
— Джери не гледа на мен по този начин — вметна тя.
Мат леко се наведе към нея.
— В такъв случай можеш да не обръщаш внимание на предишното ми определение за него.
