— Тук няма нищо — промърмори той. — Нищо повече. Доклад от аутопсията. Никакво сексуално насилие, никакви контузии, нито разкъсвания по време на разходката й из блатата. Змията е ухапала левия й глезен. Времето на смъртта е между дванадесет в полунощ и четири сутринта. — Мат й подаде листа, преди да премине към доклада на следователя.
— Трулейн е работил до късно в своя кабинет. Според показанията му, мислел, че жена му отдавна си е в леглото. Качил се в спалнята около два часа и намерил кревата празен. Претърсил къщата, после събудил сестра си и прислугата. Всички претърсили още веднъж къщата и градините наоколо.
Той посегна да си вземе цигара, видя че кутията е празна и изруга.
— Нищо от дрехите й не е липсвало, всички коли са били в гаража. Трулейн се обадил в полицейския участък в два и петдесет и седем минути — Мат погледна Лоръл. — Почти час, след като открил, че Ан не е в стаята.
Пръстите й бяха влажни, докато разгръщаше папката.
— Къщата е много голяма. Един разумен човек никога няма да извика полиция, преди да се убеди, че е необходимо.
След като кимна бавно в знак на съгласие, той зачете отново доклада.
— Полицията е пристигнала в три и петнадесет. Къщата е била претърсена основно още веднъж, персоналът е бил разпитан — Мат спря за миг. — А тялото на Ан Трулейн е било открито приблизително около шест сутринта, в южната част на блатото.
Той беше ходил там. Спомни си сивото утро, горещото, влажно дихание на блатото, миризмата на застояло, неприятното лепкаво чувство още преди да открият трупа.
— Никой не предполагаше, че може да е там. Според Мариън Трулейн, нейната зълва, Ан изпитвала ужас от блатото. Това съвпада с твърденията на Сюзан — промърмори Мат. — Трулейн настоява на своята версия, че работил до късно и нищо не чул. И не иска да сътрудничи.
— Ти намирал ли си жена си мъртва? — попита го неочаквано Лоръл, като взе доклада от ръцете му. — Много е възможно да е бил разстроен.
Той изрече думите, които напираха да излязат от устата му.
— Заключението е, че тя е решила сама да отиде там. Може би за да се пребори със страховете си. Може би се е загубила, била е ухапана и се е лутала, докато е останала без сили. — Мат я погледна. Веждите й бяха събрани на черта, тя съсредоточено четеше доклада пред себе си. — Ти все още ли настояваш да отидем в къщата на Трулейн и да зададем някои въпроси?
— Какво? О, да, така мисля. Те ще говорят с мен. С теб също — добави Лоръл — ако успееш да ги замаеш с естествения си чар.
— Мислех, че не си забелязала — усмихна се той.
— Напротив, забелязах, че можеш да пуснеш в ход всичкия си чар, когато си наумиш. Малко е прекалено според мен, ала доста ефикасно.
— Моля те, Лорилай, комплиментите ти ме смущават.
Без да му обръща внимание, тя остави доклада встрани.
— Луис обикновено не приема никого. Той се затвори в себе си, след като първият му брак се провали. Но мисля, че с мен ще говори.
Мат разсеяно завъртя празната кутия цигари между пръстите си.
— Тя избяга с брат му, нали така беше?
— Беше ужасен удар за Лукс.
Лоръл отгърна следващата страница, докато Мат погледна към тавана замислено.
Кожата й се вледени, а стомахът й се сви на топка, ала не можа да откъсне очи. Полицейската снимка беше черно-бяла и въпреки това жестока. Беше виждала смъртта и преди, но не и такава смърт. Никога не бе виждала подобно нещо. Уплашена, ужасена, Лоръл гледаше Ан Фишър Трулейн. Или поне това, което бе останало от нея.
О, Господи, помисли си, когато съзнанието й се просветли и стомахът й се отпусна. Не е възможно. Това беше някаква жестока шега. Нечия извратена представа за шега.
— Колко време беше минало — той спря насред изречението, защото я погледна и видя, че кожата бе й смъртно бледа, а очите пълни с ужас. Като изруга през зъби, Мат измъкна снимката от ръцете й и наведе главата й между коленете й. — Дишай дълбоко — нареди кратко, — а ръцете му нежно и внимателно започнаха да разтриват врата и гърба й. Чу как тя възстанови дишането си и се прокле наум. Какво беше направил? По дяволите, беше забравил за тази снимка и я бе оставил да я види. — Спокойно, скъпа — прошепна той, докато разтриваше шията й.
— Вече съм добре — отвърна тя, ала не беше много сигурна. Опита се да се изправи. Когато Мат я прегърна през раменете, тя отпусна глава на гърдите му. — Извинявай, беше глупаво от моя страна.
— Не — той вдигна леко главата й. — Извинявай. Аз съм виновен.
Много бавно и много внимателно отмести косата от лицето й.
Лоръл преглътна мъчително.
— Предполагам, че си свикнал.
— Надявам се, че не съм.
Мат я придърпа отново към себе си, така че лицето й се допря до шията му.
Беше й добре така. Чувстваше се в безопасност. Ужасът й премина. Тя се отпусна, като му позволи да я гали по косата. Позволи неговото горещо, истинско човешко ухание да я обгърне и да измести всичко останало от тази стая. Усещаше туптенето на сърцето му до своето. Живот. Когато устните му докоснаха ухото й, Лоръл не помръдна. Той й предлагаше утеха. Каза си, че само това иска, докато се притискаше към него.
— Мат.
— Да?
— Не бъди толкова мил с мен.
Очите й бяха затворени, а лицето скрито в гърдите му, но тя усети, че той се усмихва.
— Защо не?
— Просто така. — Почувствала се малко по-спокойна, Лоръл се отдръпна, въпреки че й беше много по- лесно, а и по-приятно да остане така.
Мат взе лицето й в ръце.
— Много си красива — прошепна той. — Казвал ли съм ти го преди?
Тя се отдръпна още повече. Спокойно, напомни си. Ще мислиш за това по-късно.
— Не — усмихна се Лоръл и стана. — Не обръщам внимание на тези неща.
— Красива си — повтори той. — Дори когато брадичката ти е вирната повече, отколкото трябва.
— Не е — машинално му възрази тя.
— Особено под този ъгъл.
— Защото имам много деликатни черти — добави Лоръл, докато си вземаше чантата. О, по дяволите, пръстите й трепереха. Трябваше да излезе оттук, да излезе навън и да подиша чист въздух.
С гръб към нея, Мат скри снимката обратно в папката, затвори я и се обърна.
— С изключение на брадичката — съгласи се той, сложи ръка на рамото й и тръгна към вратата. — Като я вирнеш, не изглежда никак деликатна.
С ръка на дръжката, тя спря и го погледна. Очите й бяха тъмни и по-развълнувани, отколкото когато влязоха в стаята.
— Мат — Лоръл се облегна за секунда към него. — Никой не заслужава да умре по този начин.
Той стисна с ръка рамото й за миг.
— Съгласен съм с теб.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Барът беше тъмен и хладен. Все още бе прекалено рано за вечерната тълпа и прекалено късно за редовните следобедни посетители. С мисълта за Ан Трулейн в главата, Мат наблюдаваше Лоръл. Да, никой не заслужаваше да умре по този начин, но животът и смъртта не винаги се подчиняваха на правила. Беше се научил да приема това много, много отдавна.
