Той остана мълчалив, когато излязоха заедно с Лоръл от полицейския участък. Мислеше, анализираше. И си спомняше.
Телефонът му бе иззвънял в ранните часове на сутринта. Осведомителят му от полицейския участък му съобщи, че Ан Трулейн е изчезнала. Мат пристигна в Херитидж Оук няколко минути след полицията. Имаше мъгла, спомни си той, тънка и остра, по-неприятна и от дъжд. И във въздуха тежеше тишина. Разбра, че Луис Трулейн не бе искал да звъни в полицията за помощ. Отговорите му бяха кратки, изражението му беше отнесено. Не, той не изглеждаше като забързан и разтревожен съпруг, а като човек, чиято вечер е била провалена.
Сестра му и цяла гвардия от прислужници го обграждаха и пазеха от всички страни. И всичко това приличаше на кръгова отбрана. Сетне разследването се пренесе в блатата.
Там беше ветровито, влажно, пълно със сенки и тайнствени звуци. Мат изпита неприязън, без сам да знае защо. Знаеше само, че предпочита да води разследванията си по улици и тъмни алеи, отколкото в този спарен, вдигащ отровни изпарения лабиринт от сенки и блатни треви.
Намериха я много късно. Беше се свила на земята близо до тинесто изворче, където свършваше наклона. Влага, мъгла, сива светлина и задушливи изпарения. Мат дочу песен на птица, може би чучулига, много далечна. Съвсем ясно се чуваше грозния грак на врани. Спомни си реакцията на Луис Трулейн. Беше студен, блед и притихнал. Ако изпитваше гняв, скръб или объркване, беше ги скрил дълбоко в себе си. Сестра му припадна, прислужниците хлипаха, а той само стоеше мълчаливо.
— Ще отида да позвъня на Луис.
— Какво? — Мат вдигна очи и срещна погледа на Лоръл.
— Ще се обадя на Луис, за да го попитам дали ще ни приеме.
Той бавно скъса обвивката на нова кутия цигари.
— Добре.
Гледаше след нея, докато тя минаваше край масите, за да си купи жетон за телефона от бара. Не й е лесно, помисли си и натисна клечката кибрит с повече сила, отколкото бе необходимо. Беше много близка, беше приятелка. Каквито и отношения да бе имала с Луис Трулейн през детството си, те все още бяха важни за нея и това щеше да й попречи да гледа обективно на него.
Ами ти, Бейтс, запита се Мат и издуха дима нагоре. Нима ти нямаш предубеждения? Ти не харесваш Луис Трулейн и дори вече го мразиш само заради начина, по който Лоръл произнася името му. Ала не беше време за това. Беше време и двамата да си припомнят задълженията си. А те бяха на първо място. На първо място беше статията, която трябваше да напишат. Историята, който трябваше да излезе във вестника. Ако приятелството на Лоръл Армънд с Трулейнови улеснеше задачата им, толкова по-добре. Обаче той беше в този занаят от много време и не хранеше големи илюзии. Хора като Трулейн можеха да поставят такива препятствия пред журналистите, че преодоляването им можеше да се сравни само с прекосяване на минно поле.
Не че нещо би го спряло да се хване за нишката и да разплете цялата история. Но това само щеше да удължи времето и да утежни работата им. И в двата случая, намуси се Мат, щеше да му се наложи да намери пропуски, пукнатини в тази стена, която Трулейнови бяха издигнали около себе си и името си.
Видя Лоръл да се връща. В очите й имаше тъга, а бузите й бяха съвсем леко порозовели. Тя се опитва да надвие нещо, помисли си той, и почувства как сърцето му се свива. Изчака я да седне.
— Е?
— Ще ни приеме утре в десет сутринта.
Мат загаси цигарата, като си напомни, че не бива да я докосва.
— Не си много въодушевена.
— Трябваше да използвам старото ни приятелство. — Лоръл го погледна, срещна очите му и той прочете в нейните умора и гняв. — Беше ми ужасно неприятно.
— Имаш работа да вършиш — промърмори Мат и хвана ръката й, преди да успее да се спре.
— Знам. Не съм забравила — Тя инстинктивно стисна пръстите му. — И не е необходимо да я харесвам, за да я върша добре. — Знаеше, че няма връщане назад. Не и след като видя снимката. Не и след като си представи какво ли би почувствала Сюзан Фишър, ако я видеше.
Когато сервитьорката спря пред масата, Лоръл погледна нагоре. Трябваше да прогони спомена за снимката. Може да беше слабост, ала трябваше.
— Едно мартини — поръча тя. — Сухо, с една идейка вермут.
— Нека да са две — додаде Мат, като се поусмихна. — Трябва да знаеш, че това не винаги помага, Лоръл.
— Засега е най-доброто, което мога да измисля. — Тя сложи лакти на масата и се облегна. — Мат, мисля да изпия доста алкохол. Мисля го съвсем преднамерено и няма да ти се извинявам. Но обещавам, че няма да се разлигавя, нито ще се напия. Естествено, ще съжалявам за това утре сутринта, ала мисля, че ми бъде един добър урок.
Той кимна и се усмихна, защото разбра, че Лоръл имаше нужда от това.
— След като ще работя с теб, ще се опитам да поддържам високия ти стандарт. В противен случай — Мат се наведе по-близо — често съм се чудил какво ли би станало, ако се напиеш и дойдеш с мен.
— Няма достатъчно джин в това заведение, Матю! — За пръв път от няколко часа Лоръл се засмя.
— Ще видим какво ще говориш след известно време. — Той се облегна назад и си запали нова цигара. — Защо не ми разкажеш за Трулейнови?
— Какво по-точно?
— Всичко.
Тя въздъхна, сетне взе чашата, която сервитьорката остави пред нея, и отпи.
— Това сигурно е единственото нещо в Ню Орлийнс, което е лишено напълно от влага. Съвсем, ама съвсем сухо.
Мат се съгласи и чукна ръба на чашата си в нейната.
— Трулейнови, Лоръл. Не се разсейвай.
— Добре, де. И не ми говори така. Първо старата история. Хоритидж Оук бил построен в началото на деветнадесети век. Плантацията била огромна и много богата. Трулейнови все още притежават повече земя от който и да било друг в тази част на Луизиана. Освен с памук и добитък, те се занимавали и с корабостроителство. Затова успели да запазят плантацията след войната. Благодарение на приходите от това. Всеки в Ню Орлийнс знае, че Трулейнови са играли и играят важна роля в града. Политическа, финансова и обществена. Сигурна съм, че баба ми има много по-богат репертоар от клюки за тях.
— Без съмнение — съгласи се Мат. — Хайде да посгъстим годините. — Разкажи ми за този век.
— Това беше само за въведение. — Тя отпи голяма глътка и се заигра с дръжката на чашата. — Боргърд Трулейн.
— Карай нататък.
— Та Боргърд Трулейн — продължи замислено Лоръл — наследил Херитидж Оук веднага след като се оженил. Имаше три деца Мариън, Луис и Чарлз. — Очите й се смееха над чашата. — Беше страхотен човек. Невероятен мъж, едър, драматичен, любвеобилен. Баба ми го обичаше. Всъщност, понякога се чудя дали баба и той, както и да е, няма значение. — Тя се засмя и сви рамене. — Жена му беше много красива. Тиха, спокойна, мечтателна, от типа „морска сирена“. Мариън много прилича на нея. Леля Елън — аз така й виках, — почина шест месеца след мама. Бях на около шест години. И винаги ги бъркам в спомените си.
Лоръл сви рамене и пресуши чашата си, без да забележи, че Мат даде знак на сервитьорката да повтори поръчката.
— Във всеки случай, след нейната смърт, старият Боу изпадна в депресия. Луис продължи бизнеса му. Наистина беше прекалено млад, за да се справи с подобно напрежение и натоварване, но нямаше друг избор. Трябва да е бил на около осемнадесет или деветнадесет години по онова време и струва ми се, че вече го обожавах. За мен беше нещо средно между Принца на Пепеляшка и Робин Худ. Беше много мил. Винаги се смееше и ме закачаше. Разказваше ми смешки. Ето така обичам да си го спомням — прошепна неочаквано тя и загледа новото си питие.
— Нещата се променят — добави кратко Мат. — Може ли човек да се справи с детските спомени, запита се той, изненадан от изражението на лицето й. По дяволите, едва ли. — Вече не си дете, Лоръл.
Тя вдигна очи и задържа погледа си върху него.
