— Така е, ала повечето от представите ми за Луис са детски.
Мат наклони глава и се помъчи да се отпусне.
— Разкажи ми за Мариън.
— Тя е няколко години по-голяма от Луис. И както вече ти казах, прилича много на майка си. Когато бях малка, си мислех за нея като за фея. Кръстницата от приказките. Винаги беше така красива и достолепна.
Някакъв образ на елегантна дама с безупречна кожа и тъмна красота се мерна в съзнанието му.
— Да, забелязах.
— Прекалено стара е за теб — вметна Лоръл, без да се замисли, после го погледна намръщено, защото Мат избухна в смях. — Млъкни, Бейтс, и ме остави да довърша.
— Извинявай — отвърна лукаво Мат, все още смеейки се.
— Мариън обикновено ме глезеше. Черпеше ме с чай и кейк — продължи тя, като набързо пресуши и второто мартини. — Знаеше, че обожавам Луис и все ми повтаряше да порасна по-бързо, за да се ожени той за мен. Аз, разбира се, я боготворях за това.
— Никога ли не се е женила?
— Не. Баба казваше, че прекалено много избирала. Била капризна, ала аз мисля, че е преживяла нещастна любов. Веднъж бях у тях през един сив, потискащ следобед и тя ми каза, че ако една жена има една-единствена голяма любов в живота си, това й стига. Разбира се, тогава мислех, че говори за мен и Луис, но когато пораснах и си спомних думите й и как изглеждаше — Лоръл посегна към чашата си със въздишка. — Жени като Мариън много лесно могат да бъдат наранени.
Той я погледна. Беше така уязвима. Нежна кожа, нежни очи, нежна уста.
— И после?
— Чарлз беше различен. — Тя тръсна глава и прогони тъжното си настроение. Сетне отпи от новото питие. — Мислех, че прилича на Кърт. И го приемах като мой втори брат. Беше мечтателен и отнесен. Искаше да стане художник и когато не рисуваше, учеше или се разхождаше около Джаксън Скуеър. Те бяха окачили няколко негови картини в голямата приемна, докато не ги напусна.
— С първата госпожа Трулейн — довърши вместо нея Мат.
— Да, преди дванадесет години. Беше страхотен скандал. От онези, които причиняват много болка и сензационни заглавия по вестниците. — Лоръл поклати глава и въздъхна. Мартинито започваше постепенно да замъглява съзнанието й. — Баба може да ни разкаже повече подробности, но все пак си спомням, че Луис се върна от някаква командировка и откри, че Елиз и Чарлз бяха изчезнали. Според слуховете, които се разпространяваха от ухо на ухо, от прислужник на камериерка, била оставена бележка. Дрехите им и картините на Чарлз също бяха изчезнали.
Тя погледна над главата на Мат и се изненада, че барът се бе напълнил с хора и шум. Някой свиреше на пианото в ъгъла.
— Тогава Луис се промени. Затвори се в себе си. Започна да страни от всички. Видях го само няколко пъти. Изобщо не се смееше. Доколкото знам, никога не е чувал нищо за Елиз и Чарлз. Преди няколко години най-сетне реши да се разведе. Мариън ми разказа, че го направил просто формално и че бил много, много огорчен. Тя се притесняваше за него. Вторият му брак беше огромна изненада за всички.
Лоръл разсеяно загледа дима от цигарата на Мат, който се виеше към тавана. Вентилаторите бавно се въртяха, режеха дима на ивици и го пръскаха. Мат не каза нищо и тя осъзна, че всъщност й бе по-лесно да говори, докато той така внимателно я слушаше.
— Обадих му се, първо, защото мислех и се надявах, че е щастлив и второ, защото втората женитба на Луис Трулейн беше голяма новина за вестника. Мислех да се възползвам от нея. Той звучеше почти както стария Луис. Беше поостарял, разбира се, ала искрата се бе върнала в живота му. Не ми даде интервю, само каза, че — Лоръл се намръщи, като си спомни думите му. — Каза ми, че се е оженил за едно дете и че иска да запази пролетта при себе си още известно време.
Господи! Знаеше ли какво прави, когато го гледаше с тези огромни, безпомощни и тъжни очи? Искаше да я прегърне и да я заведе някъде. Там, където никой нямаше да може да я нарани. Ако обаче опиташе, сигурно щеше да го помисли за луд.
Мат ядосано загаси угарката в пепелника.
— Какво знаеш за първата госпожа Трулейн?
— Почти нищо. — Тя го погледна и се усмихна. — Освен това бях ужасно ревнива към нея. Беше красива по един фин и нежен начин, който просто не може да се изкопира. Спомням си сватбата. Розови и бели магнолии, огромна бяла торта и красиви рокли. Елиз носеше копринена рокля с дантели и шлейфът й беше дълъг цял километър. Приличаше на порцеланова кукла златна, бяла и крехка. Приличаше на — Лоръл се разтрепери, очите й се разшириха, а ръката й спря на половината път до устните. — Господи, та тя приличаше като две капки вода на…
— На втората госпожа Трулейн — довърши той. Облегна се и махна на сервитьорката. — Така.
— Това няма значение. Не означава нищо — подзе разпалено Лоръл. Само, че Луис винаги е бил привличан от един и същи тип жени. Приликата с първата му жена не е мотив за убийство.
— Все още сме много далеч от доказателството, че Ан Трулейн е била убита. — Мат вдигна вежди и се загледа в нея. — Много бързаш да го защитаваш, Лоръл. Явно ти става навик. Ще ти бъде трудно да мислиш безпристрастно, ако не се освободиш от детското си увлечение.
— Но това е смешно!
— Така ли? — Устните му се изкривиха в насмешка.
— Слушай, Бейтс! Винаги мисля трезво. И каквото и да чувствам към Луис Трулейн, то няма да попречи на работата ми. — Тя погледна празната си чаша — Свърши ми питието.
— Забелязах. — Този път му стана весело. Възмущението бе една от най-забавните й прояви. Стига й за днес с Трулейнови, реши той. А и на него му стигаше. Сервитьорката ловко замени празните им чаши с пълни.
— Добре, оставяме за утре. Защо не ми поразкажеш за нашия любим градски съветник? Знаеш ли, че си правя албум с изрезки от вестниците на великите му изявления!
— Ти защо не оставиш Джери на мира? — запита Лоръл и взе следващото си питие.
— Всеки си има хоби.
— Не се прави на толкова интересен — промърмори тя в чашата си. — Джери е много…
— Надут пуяк? — предложи Мат и се усмихна, когато тя избухна в смях.
— Върви по дяволите! Ако мозъкът ми не беше толкова размекнат, щях да те поставя на място. Нищо, друг път. — Лоръл отметна косата си назад, остави чашата и скръсти ръце. — Направо ми е писнало от непрекъснатите ти злобни подмятания за Джери.
— Защо? Защото съм прав, нали?
— Да. И много мразя, когато си прав.
Той се усмихна, остави няколко банкноти на масата и стана.
— Ще те изпратя до вкъщи, Лоръл. И се надявам, че свежият въздух няма да проясни главата ти. Това може да се окаже благоприятно за някои мои първични инстинкти.
— Изпила съм само три мартинита. Нищо ми няма. Тя също стана и въздъхна дълбоко, защото се оказа, че подът под краката й се разлюля. Много странно!
— Четири — промърмори Мат и я хвана за ръката. — Ала кой ще ти ги брои!
— Подпирам се на теб само защото така искам. Да не си въобразяваш нещо — обясни Лоръл, докато излизаха навън. — След няколко пресечки ще се оправя.
— Само ми кажи, когато решиш да вървиш сама.
— Ти колко изпи?
— Колкото теб.
Тя вдигна глава и го изгледа. При това откри, че мартинитата в главата й се разбъркаха, но не бе толкова неприятно.
— Е да, ами ти си по-висок и по-голям от мен. Аз имам много деликатна конструкция.
— Забелязах.
Лоръл вдигна вежди, докато минаха покрай един уличен музикант, който свиреше на тромпет. Мелодията беше тъжна и вълнуваща.
