която трудно можеше да бъде наречена така. Някъде отдалече дочу гласа на Сюзан, който казваше нещо, и се насили да се съсредоточи.
— И изведнъж миналата седмица сякаш ме осени някакво прозрение. Предполагам, че след като отмина първият шок, започнах да мисля за писмата й. Нещо не се връзваше. Не съвпадаше. — Жената погледна Мат с надеждата, че той я разбира. — Винаги, когато споменаваше блатото, то беше с чувство на отвращение и страх. Ако можеше да си представите колко много мразеше тъмнината, ще разберете, че никога не би отишла там сама през нощта. Никога! Някой насила я е завел, господин Бейтс. Някой я е накарал да отиде.
— Но защо? — Той се наведе напред и сега гласът му беше твърд и настойчив. — Защо някой ще иска да убие сестра ви?
— Не знам. — Кокалчетата на пръстите й побеляха, докато стискаше ръба на масата, сякаш се бореше с напиращото желание да отпусне глава и да се разридае. — Наистина не знам.
— Аз отразявах случая. — Мат взе цигара и посегна за кибрита. Не искаше да бъде груб с жената, ала ако се налагаше да бъде огъната, то това трябваше да стане сега, преди да задълбаят много навътре. — Вашата сестра е живяла в града повече от година и не е познавала никого. Тя и съпругът й нарочно са избягвали обществото. Според прислугата в къщата, сестра ви е била луда по него. Никога не са се карали или спорили. Значи основният мотив за едно убийство — ревност, просто не съществува. Какво друго? Какво друго може да има?
— Не знам. — Сюзан обърна глава отново към Лоръл. — Просто не знам.
— Хайде да започнем отначало, стъпка по стъпка — предложи Лоръл. — Все още ли пазите писмата на сестра си?
— Да. — Сюзан въздъхна тежко. — В хотела ми са.
Мат загаси цигарата си.
— Тогава да идем и да им хвърлим едно око.
Когато Сюзан бе на такова разстояние, че да не може да ги чуе, Лоръл приближи към него.
— Шокът може и да е отминал — прошепна, — но тя все още не е на себе си. Мат, повярвай ми, имам нюх за тези неща. Мога да го усетя.
— Можеш да усещащ каквото си щеш, Лоръл.
Тя се намръщи.
— Какво искаш да кажеш?
— Че трябва да гледаме само фактите. Ако решиш да се правиш на скаут, само ще объркаш нещата.
— Колко съм била наивна — процеди Лоръл през зъби. — Преди няколко минути ми се стори, че виждам разбиране и човещина в очите ти. Зачатък на някакво чувство.
Той се усмихна.
— Аз целият съм изтъкан от чувства. Ала това можем да го обсъдим по-късно, на чаша питие.
— Нали знаеш кога ще стане? На куково лято. — Лоръл излезе след Сюзан от ресторанта и се опита да не му обръща внимание, докато таксито ги отнасяше към хотела.
Беше в бедната част на града. Улиците бяха тесни, паважът напукан, перилата на стълбищата изпочупени. От ръждивите балкони вееше влага. Фасадите на сградите бяха овехтели или покрити със слоеве мухъл от постоянната влажност на въздуха. Сякаш всички цветове се бяха слели в един мръсно сиво. Малките улички бяха сенчести и тесни. През нощта, помисли си Лоръл, сигурно бяха опасни. Такива улички човек обикновено или избягва или ги прекосява бързо, оглеждайки се зад гърба си. От отворените прозорци долитаха кавги на всякакви езици, надвикващи звуците на силен джаз.
На бордюра лежеше кльощава котка, която издаде недоволен мъркащ звук, когато Сюзан отвори вратата на колата. Тя се усмихна извинително.
— Това място си има своята атмосфера.
Мат се усмихна, докато оглеждаше мрачното, оскъдно обзаведено холче на хотела.
— Това не е нищо. Би трябвало да видите апартамента, в който израснах в Ню Йорк.
Напрегнатото изражение върху лицето на Сюзан се смекчи и тя тръгна по стълбите.
— Е, поне е евтино.
Лоръл ги последва и се усмихна зад гърба му. Беше доловила още един проблясък на чувствителност. Странно. И въпреки че не искаше да си признае, безгрижният кратък коментар за детството му бе възбудил интереса й. Кой всъщност беше този човек? Какъв беше? Как беше живял? Винаги бе много тактична и не си позволяваше да любопитства за живота на другите. Какво й ставаше днес?
Хотелчето беше тихо и толкова празно, че стъпките им отекваха по голите стъпала. Напукана мазилка и стени, нашарени с пошли рисунки. Лоръл наблюдаваше профила на Сюзан, докато отваряше вратата. Ще я измъкна оттук, обеща си тя, и то още днес, следобед. Забеляза погледа на Мат, пълен с разбиране, и осъзна, че той отново бе разгадал мислите й. Затова го изгледа свирепо.
— Още една червена точка, а, Лоръл! — прошепна весело Мат.
— Затваряй си устата — изсъска тя, докато влизаше в полумрачната стая на Сюзан.
Имаше едно тясно легло, стар гардероб и нищо друго. Никаква топлинка, нищо интимно.
— Странно, но съм сигурна, че оставих щорите вдигнати.
Като прекоси стаята, Сюзан дръпна въженцето. Мръсната бяла щора се вдигна и слънцето влезе в стаята. Сетне включи вентилатора и бръмчащият му звук изпълни тишината, ала раздвижи и горещия въздух.
— Сега ще ви дам писмата.
Лоръл седна на крайчето на леглото и погледна Мат.
— От коя част на Ню Йорк си?
Веждите му се повдигнаха изненадано, сякаш въпросът го завари неподготвен.
— Не я познаваш. — Устните му се изкривиха в усмивка, докато приседна от другата страна на леглото. — Ти била ли си по на север от линията Мейсън-Диксън, Лоръл?
— Била съм няколко пъти в Ню Йорк — започна тя, но въздъхна недоволно, когато усмивката му стана още по-широка. — По-точно, дванадесет пъти.
— И къде си ходила? Емпайър Стейт Билдинг, Елис Айлънд, Обединените нации, чай на Плаза и шоу на Бродуей.
— Много обичаш да се правиш на високомерен и самодоволен всезнайко.
Той прокара пръст по брадичката й.
— Да. Не го крия.
Лоръл все пак успя да се усмихне.
— А знаеш ли, че ставаш още по-нетърпим при по-продължително общуване?
— Внимавай — предупреди я Мат. — Имам слабост към ласкателствата.
Без да откъсва поглед от нейните смеещи се очи, той взе ръката й, обърна я с дланта нагоре и я докосна с устни. Гледаше как объркване смени смеха в очите й. Зад тях Сюзан нервно отваряше и затваряше чекмеджета. Ала те дори не я чуваха. Нито й обръщаха някакво внимание.
— Няма ги! — Сюзан захвърли купчина дрехи на пода и загледа празното чекмедже. — Изчезнали са! Всички, до едно!
— Какво? — Стресната, Лоръл се обърна към нея. — Какво е изчезнало?
— Писмата, разбира се. Всички писма от Ан.
Лоръл мигновено скочи на крака и започна да рови из разбърканите дрехи на пода.
— Може би си ги сложила някъде другаде.
— Не бяха тук — отвърна Сюзан, а в гласа й се долавяше истерична нотка. — Сложих ги всички в ето това чекмедже. Всичките дванадесет писма. Ето тук!
— Сюзан! — Гласът на Мат беше спокоен и студен. — Сигурна ли си, че си ги донесла със себе си?
Тя въздъхна дълбоко, докато очите й прескачаха от единия към другия.
— Всяко писмо, получено от Ан, беше у мен, когато наех тази стая. Щом разопаковах багажа си, ги сложих ето в това чекмедже. Бяха тук, когато се обличах тази сутрин, преди да изляза.
Ръцете й треперят, отбеляза Мат, но очите бяха сериозни и не трепваха.
— Ще отида да говоря с момчето на рецепцията. След като вратата се затвори зад него, Сюзан загледа
