Тя се уплаши, отбеляза Мат. Ала някакво вътрешно чувство му подсказа да не се отдръпва и да не спира дотук. Една година беше много време, помисли си той. Трябваше да й даде един урок. По-добре да го направя още сега. Трябва да го направя, преди да сме започнали да работим заедно, каза си Мат.
Очите й се разшириха, когато устните му се наведоха към нейните. Той пое дъха й и прошепна:
— Изненадана ли си, Лорилай?
Защо не се отдръпна? Тялото й просто не се подчиняваше на заповедите на мозъка. Беше почти сигурна, че заповяда на ръцете си да го отблъснат. Господи, какви хубави очи имаше! Невероятно сини очи. Дъхът му галеше кожата й през устните му, които бяха на милиметър от нейните. Те пък се бяха разтворили, без сама да знае. Миришеше на нещо, освен на сапун. Нещо силно. И невероятно упойващо.
В усилието си да проясни главата си, Лоръл се подпря на стената.
— Да не си посмял.
Думите се удариха и спряха, заглушени от удоволствието, което устните му вляха в нейните. Не, това не беше целувка. Никой не можеше да нарече това целувка. Докосване, дъх без натиск. Беше повече от намек. Или заплаха.
Лоръл се зачуди дали някой не е отразял въжета на асансьора, защото имаше чувството, че полита в бездна.
Тя не помръдна. Нито мускулче от нея. Очите й бяха широко отворени, а мисълта абсолютно празна, когато той долепи тялото си към нейното. Неговото бе твърдо, силно, стегнато и стройно. Въпреки че всичко в нея избухна като вулкан, Лоръл не помръдна. Устните му отново шепнеха нещо в нейните. Нещо така сладко и леко, че не бе в състояние да го възприеме. После почувства влагата на езика му върху своя. Езикът му влезе навътре, докосна нейния и дишането й спря.
Тихият, неволен пораженчески звук, който тя издаде, едва не го извади извън контрол. Ако беше скочила и се бе нахвърлила върху него, лесно щеше да се справи. Беше достатъчно сърдит за това. Не беше очаквал покорство или подчинение. Не и от нея. Над гнева му надделя изкушаващото чувство за надмощие, а сетне болка. Сладката и всеобхващаща болка да я притежава. Дори когато захапа със зъби долната й устна, си помисли Господи, искаше я толкова много! Искаше да смъкне леката блуза от раменете й и да обходи бавно, с ръце и устни, сантиметър по сантиметър, кожата й. Тази нежна кожа, бледа като магнолия, мека като дъждовна вода, го подлудяваше вече месеци наред. Можеше да я има сега, помисли си Мат, докато целуваше нежно устните й. Беше достатъчно опитен, а Лоръл достатъчно отпусната, че да я вземе още тук, на пода на асансьора, преди който и да било от двамата да бе дошъл на себе си. Това щеше да е лудост, една прекрасна лудост. Въпреки че Лоръл все още стоеше, без да помръдне, той чувстваше как под изненадата й се надига страст. Но Мат имаше други планове за прелъстяването на Лоръл Армънд.
Затова се отдръпна леко назад.
През изминалите две минути тя не откъсна очи от него. Не ги откъсна и когато отново натисна бутона на асансьора за първия етаж. Той тръгна с поклащане.
— Жалко че нямаме повече време — рече Мат и огледа кабината. — И място.
Пласт след пласт мъглата, която бе обхванала мозъка й, се разсея и Лоръл ясно осъзна случилото се. Очите й се свиха и заприличаха на две зелени цепки, а бледата й кожа пламна, когато започна да го ругае.
— Знаеш ли, че леко фъфлиш, когато си ядосана — забеляза любезно Мат. — Сигурно ти е останало от детските години. Примирие, Лоръл! — вдигна ръка той, докато тя си поемаше дъх, за да продължи да го проклина. — Поне в професионален план, докато се занимаваме с този случай. Ако искаш, ще продължим личната си война, след като приключим и в извънработно време.
Лоръл замълча. Асансьорът спря и тя се опита да се успокои. Нямаше да спечелят много доверието на Сюзан Фишър, ако застанеха пред нея вбесени и си разменяха остри реплики като врагове.
— Добре, примирие, Бейтс — ала въоръжено отсече тя, докато излизаше от асансьора. — Опитай само още веднъж и ще останеш с няколко зъба по-малко.
Мат прекара език по зъбите си, сякаш да провери дали всички си бяха на мястото.
— Звучи убедително. — Той й подаде ръка и въпреки че не вярваше на изражението му, Лоръл я пое. — Мисля да те черпя един обяд все пак.
Лоръл издърпа ръката си и метна чантата си на рамо.
— Голям си хитрец. Важна информация почти без пари, нали? Искаш да измъкнеш от мен всичко, което знам за Трулейнови, срещу един хотдог.
Мат се засмя и преметна приятелски ръка през рамото й, докато прекосяваха залата.
— Не бъди капризна, Лорилай. Все пак това е нашата първа официална среща.
Тя изръмжа нещо и тръсна глава. Но не махна ръката му от рамото си.
ТРЕТА ГЛАВА
Мат избра шумен ресторант във френския квартал, защото беше установил, че хората винаги говорят повече, когато не са сигурни дали ги чуват. Чувстваше по интуиция, че докато Сюзан Фишър бе повярвала от пръв поглед на Лоръл, все още се съмняваше в него. Затова реши да остави Лоръл да води действието.
Държеше се приятелски, съчувствено, но в същото време преценяваше всяка дума и всеки жест на Сюзан. Тя беше жена, реши Мат, живяла под напрежение и, както изглежда, се беше борила през целия си живот досега. Имаше още дълъг път пред нея, ала нищо нямаше да й попречи да го извърви. Наистина познаваше сестра си. И беше твърдо решена да не се примири с обяснението за смъртта на Ан, докато на бял свят не бъдат извадени и изяснени всички факти. Може би затова Мат й се възхищаваше, още повече, че ръцете й трепереха.
Той погледна Лоръл и се усмихна. Тя щеше да се хване за всяка сламка, помисли си, макар да не се съмняваше, че щеше да му противоречи, ако предложението излезеше от него. Лоръл не искаше да я смятат за слаба или беззащитна, най-малкото Мат. Те бяха колеги, или по-точно казано, конкуренти. Беше му приятно да работи с нея, рамо до рамо. А след последните две минути, прекарани в асансьора между етажите, вече знаеше, че Лоръл скоро няма да забрави, че насреща си има мъж. Пък и той нямаше намерение да й позволи да го забрави.
Мат сипа още кафе в чашата на Сюзан и направи мълчалив знак на Лоръл, че бе негов ред. Лекото свиване на рамене й му показа, че бе съгласна.
— Вашата сестра е умряла почти преди месец Сюзан — подзе меко той, като наблюдаваше лицето й. — Защо чакахте толкова време, преди да дойдете при нас?
Сюзан сведе поглед в чинията си, където от двадесет минути подбутваше храната си с вилица. Над главата й очите на Лоръл срещнаха тези на Мат. Той почти прочете в тях въпроса. „За какво, по дяволите, е това?“ Но тя си знаеше работата. Бяха партньори, не беше необходимо да се договарят за правилата. Когато Мат питаше, Лоръл мълчеше.
— Сюзан — докосна я по ръката Лоръл. — Ние искаме да ти помогнем.
— Зная. — Сюзан остави вилицата си и погледна първо Мат, после нея. — Трудно ми е да го призная, но все още не мога да приема, че Ан е мъртва. Истината е, че просто бях съсипана. Дори престанах да вдигам телефона. Изобщо не излизах от къщи. Загубих работата си. — Тя стисна устни. Когато отново заговори, трябваше да се напънат, за да я чуят сред невъобразимия шум в ресторанта. — Най-лошото беше, че дори не отидох на погребението. Предполагам, така съм искала да си внуша, че не се е случило. Бях единствената й роднина, а не отидох. Не я изпратих в последния й път.
— Това не е важно — настоя Лоръл, когато Сюзан се опита да продължи на тази тема. — Наистина не е важно. Ти си я обичала. И още я обичаш. А любовта има най-голямо значение. — Вдигна поглед и забеляза, че Мат я наблюдаваше съсредоточено. За момент забрави Сюзан, подозренията, шума и мириса на ресторанта. Очакваше да види цинизъм в очите му, или може би лека, подигравателна усмивчица. Вместо това видя разбиране и един въпрос, на който не знаеше как да отговори. Той мълчаливо вдигна ръката й към устните си, целуна я и я остави.
О, не, помисли си Лоръл смутена. Не и Матю Бейтс! Това всъщност не беше важно, беше по-скоро смешно. Объркана, тя взе чашата си с кафе, ала бързо я остави, без да отпие, защото забеляза, че ръката й не бе много сигурна. Този дълъг, съсредоточен поглед я обърка повече, отколкото целувката в асансьора,
