различни черти на характера й не се биеха. В момента се чувстваше по-спокойна сред шума и блъскането на тълпата наоколо, отколкото със спомена за романтичната здрачна градина.
Какво се беше случило, помисли си Лоръл, като пъхна ръце в джобовете си. Беше убедена, че познава Матю Бейтс достатъчно добре, за да знае, че той рядко прави нещо без цел. Никога досега не беше я докосвал по този начин. Като се огледа във витрината на един магазин, тя си каза, че всъщност Мат рядко я беше докосвал през цялата година. И изведнъж снощи, снощи имаше нещо интимно в начина, по който пръстите му се плъзнаха по врата й и после обхванаха китката й. Почти интимно, повтори си Лоръл. Слава богу, че в нейния отговор нямаше нищо интимно. Явно беше я извадил от равновесие.
Тя се намуси. Онова, което бе почувствала снощи, не беше възбуда или неприятно чувство, а просто изненада. Сега обаче бе напълно обзета от снощното преживяване. Градината беше пълна с настроение. Винаги бе била чувствителна към настроенията. Сигурно затова му бе наговорила куп глупости. И сигурно затова, само за миг, си бе пожелала той да я прегърне. Бе поискала да почувства ръцете му около себе си.
Цветя и залез. Една жена може да открие страшно привлекателни неща в подобно съчетание. И да бъде изкушена. Временно. Добре, че се осъзна навреме, преди да направи нещо, за което след това да се презира, напомни си Лоръл.
После приказките на баба й. Тя стисна зъби и зачака смяната на светофара. Обикновено забележките на Оливия не я притесняваха и Лоръл се опитваше да не им обръща внимание. Ала баба й отиде твърде далеч, когато небрежно подметка, че Матю Бейтс е точно мъжът, от който се нуждае нейната скъпа внучка.
А той… Той беше направо невъзможен, също като добрата й стара баба. Ако не се смяташе чара й, ще не ще, призна пред себе си Лоръл. Вдъхна дълбоко ароматите на града. Газове, шум, човешки миризми, топлина. Изведнъж си даде сметка какво всъщност представляваше Матю Бейтс. Той беше истински. Но тя нямаше да позволи на един абсурдна случка от света на фантазиите да развали деня й.
Твърдо решена да забрави случката, както и мъжа, който я бе предизвикал, Лоръл понечи да слезе от тротоара.
— Добро утро, Лорилай!
Изненадана, тя едва не се спъна, когато една ръка хвана рамото й. Мили Боже, нямаше ли място в целия Ню Орлийнс, където да избяга от него? Лоръл обърна глава и го изгледа с дълъг, леденостуден поглед.
— Да не би колата ти да е повредена?
— Денят е хубав за разходка. — отвърна спокойно тя, докато пресичаха улицата.
Мат не беше глупав и нямаше никакво намерение да й признае, че я зърна още когато излезе от апартамента си и нарочно тръгна след нея.
Лоръл се опита да издърпа ръката си, когато стигнаха другата страна на улицата. Защо ли не се качи в колата, както всяка друга сутрин? Със сигурност щеше да избегне тази среща. Но не искаше да прави сцени на улицата, затова го погледна. И забеляза развеселения му поглед, което означаваше, че отново бе разгадал мислите й. Тя бързо отхвърли мисълта да го халоса по главата с чантата и студено му се усмихна.
— Е, Мат, струва ми се, че прекара добре снощи.
— Много харесвам баба ти. Великолепна е — отвърна просто той. Когато веждите й се събраха. Мат се усмихна и прекара пръст по носа й. — Това забранено ли е?
Лоръл сви рязко рамене и тръгна отново. Как можеше да го мрази, когато беше толкова сладък и искрен? Въпреки това не промени тона си.
— Ти я насърчаваш.
— Тя няма нужда от насърчение — отвърна Мат. — А и на мен тази игра също ми харесва.
Лоръл едва потисна напиращата усмивка. Хората наоколо бяха много и това ги караше да вървят близо един до друг, с почти допрени рамене.
— Надявам се, не си въобразяваш, че баба ми има някакви амбиции към теб като мой…
— Любовник? — предложи той с отвратителния си навик да разгадава и довършва мислите й. — Мисля, че Оливия с цялото си свободомислие има нещо повече, нещо по-голямо на ум. Тя умее да наддава. Не случайно ни прати да разглеждаме градината.
Засрамена, Лоръл почти го зяпна. Мат се усмихна.
— Трябва да те предупредя, че е много непостоянна. Никога не можеш да бъдеш сигурен дали в следващата минута няма да се отметне.
— Допускам го. И сигурно е така, защото е темпераментна. Той докосна с пръсти косата й. — Ала къщата и семейството — продължи Мат, когато тя вдигна към него очи, — са неща, които един мъж не отхвърля лесно.
Лоръл му хвърли поглед, какъвто никога досега не беше му отправяла. Леко премрежен и учуден.
— Мат — промълви тихо тя, — ще ме накараш да променя отношението си към Джери и да погледна по-сериозно на връзката си с него.
Тогава, помисли си той, докато желанието сви стомаха му, просто ще се наложи да го убия.
— И Оливия веднага ще те лиши от наследство.
Лоръл се засмя и, без да мисли, мушна ръката си в неговата.
— Аха, значи това е изборът, който трябва да направя. Наследството или чувствата. Предполагам, и за двама ни е много неприятно, че не си моят тип.
Мат допря ръка върху стъклената врата на „Хералд“, преди Лоръл да успее да я отвори.
— Поставяш ме в положение да направя всичко възможно, за да променя мнението ти, Лорилай.
Тя вдигна вежди, не съвсем сигурна в себе си, както беше преди минута. Защо не бе забелязала досега тези бързи смени на настроението му? Причината бе, призна си Лоръл, че си бе наумила да не забелязва нищо, свързано с него. Поне дотолкова, доколкото това беше възможно. От мига, в който бе прекрачил прага на редакцията на вестника, се беше зарекла, че това ще е най-безопасното поведение. Твърдо решена да не му остава длъжна този път, тя се усмихна и отвори вратата.
— Няма начин, Бейтс. Нямаш никакви шансове.
Той я пусна да влезе, но проследи с очи движението й през пълната зала. Дори ако не беше така силно привлечен и очарован от нея, последните й думи сигурно щяха да го накарат да го направи. Лоръл просто го предизвикваше. Със странна усмивка на лицето Мат се отправи към асансьора.
Цяла сутрин Лоръл беше заета да интервюира директора на голяма фирма за ремонт на магистрали. В никакъв случай не можеше да се каже, че една статия за ремонти на пътищата и разполагане на пътните знаци бе изпълнена с огън и пламък, ала занаятът си беше занаят. Нейната работа бе да го изслуша, да осмисли фактите, колкото и сухи да бяха те, и да направи от тях репортаж. С повече късмет най-много да стигне до втора страница на вестника. Може би следобедът щеше да й донесе нещо повече.
Коридорите бяха почти празни и спокойни в късните утринни часове. Повечето репортери или бяха на път към своите задачи, или вече бяха на мястото на събитието, или пишеха по бюрата си. Като махна с ръка на един колега, който хапваше на крак някакво шоколадче, Лоръл започна да нахвърля началните изречения на статията в ума си. Заета с това, тя се обърна и тръгна към бюрото си, като в рязкото си движение блъсна някаква жена. Съдържанието на чантата на непознатата се разпиля по земята.
— По дяволите! — Без да се замисли, Лоръл се наведе и започна да събира вещите. — Извинете, изобщо не гледах къде вървя.
— Няма нищо.
Видя една много малка и нежна ръка, която посегна към обикновен плик. Ръката леко трепереше. Лоръл вдигна очи. До нея бе клекнала бледа блондинка с приятни черти и зачервени очи. Устните й трепереха почти колкото ръката.
— Ударих ли ви? — Лоръл инстинктивно взе ръцете й в своите. Безпризорно дете, сираче, ранена птица, изпаднал в беда непознат, тя никога не бе способна да устои на същество в нужда.
Жената отвори уста да каже нещо, сетне я затвори и поклати глава. Пръстите й безпомощно трепереха. Когато по бледото й лице закапаха сълзи, Лоръл забрави шума в залата, както и бележките, които я чакаха
