от желание да ти я показвам.
— Грешиш — каза кратко Мат и хвана ръката й.
— Престани! — Ядосана, тя измъкна ръката си от неговата. — Какъв е този нов навик, който си придобил напоследък? Защо непрекъснато ме хващаш за ръката?
— Просто открих, че ми харесва — той я придърпа от терасата на тясната алея сред цветята. — Освен това, ако не ми я покажеш както трябва, Оливия веднага ще измисли нещо друго.
Точно така, помисли Лоръл. По-добре да изтърпи мъжа, който вървеше към нея. Слънцето клонеше към хоризонта и правеше градината райска. Много отдавна не беше я виждала в припадащия здрач. Минаха покрай дървена сводеста рамка с глицинии, които приличаха на падащи капки дъжд. Дневните птици бяха утихнали а нощните още не бяха се събудили.
— Винаги съм я обичала най-много в този час на деня — тихо промълви, без да се замисли, Лоръл. — Представям си как жени с бухнали дълги рокли да се разхождат по алеите, а под украсената с цветни фенери беседка свирят музиканти.
Мат знаеше, че бе романтична, че приличаше малко на брат си по мечтателност, ала винаги го бе крила от него. Инстинктивно разбра, че тя не бе искала той да го узнае сега, но градината бе причина за слабостта й. Зачуди се, докато прокара леко палеца си по пръстите й, какви ли други слабости би могла да има.
— Тогава едва ли е ухаела така, както тази вечер — промърмори Мат, открил изведнъж колко нежна и изящна изглеждаше кожата й на последните златни слънчеви лъчи. Гореща, сладка и тайнствена.
— Когато бях малка, излизах тук по залез слънце и си представях, че имам среща с някой. — Споменът я накара да се усмихне малко мечтателно. — Той беше или мургав и неустоим, или висок и рус, но винаги опасен и неподходящ. Мъж, когото бащата на всяко младо момиче ще прогони начаса. — Лоръл се засмя и докосна с пръсти една восъчно бяла камелия. — Странно, че съм си фантазирала такива неща, докато баща ми знаеше, че имам съвсем други амбиции и съм прекалено практична, за да се влюбя в …
Тя трепна, когато Мат обърна главата й към себе си и Лоръл се озова много близо до него. Толкова близо, че мирисът, който идеше от него, я удари в ноздрите и затъмни всички аромати на земята. Усети диханието му върху кожата си по-отчетливо от лекия вечерен ветрец. Светлината беше златиста, леко обагрена в розово. Тайнствена, вълшебна. Й на тази светлина Мат изглеждаше като един от онези непознати мъже, за които бе мечтала някога.
Той постави леко ръка върху пулса на китката й. Не беше спокоен, ала този път причината за това не бе гняв.
— В кого?
— В един мошеник, много бързо дойде на себе си тя.
Говореха тихо, сякаш споделяха тайни. Слънцето падаше все по-ниско и сенките ставаха все по-дълги и тъмни.
Лицето му е толкова слабо, помисли си неочаквано Лоръл. Не бе хищно, а бе лице на човек, който не би се отместил, ако на пътя му се изпречат неприятности. Очите му бяха нащрек, но тя бе забелязала и преди колко ловко прикриваше мислите си. Може би затова умееше да измъква от хората всякаква информация, без да се усетят. А устата му как не бе забелязала досега колко изкусителна, колко чувствена бе устата му? Или само се бе преструвала, че не забелязва? Тези устни едва ли са меки, помисли си Лоръл, докато очите й не се откъсваха от тях. Кой знае колко са твърди и вкусът им сигурно е много мъжки. Можеше да се наведе съвсем малко към тях и да ги докосне.
Очите й се разшириха само при мисълта, която премина през ума й. Под пръстите на Мат пулсът й прескочи. Сетне тя бързо издърпа ръката си. Господи Боже! Какво й ставаше? Та той щеше да й се подиграва месеци наред, ако случайно узнаеше какви мисли бяха минали през главата й и как за малко щеше да се направи на пълна глупачка.
— Най-добре да се връщаме. — предложи хладно Лоръл. — Време е за вечеря.
Мат искаше да я сграбчи и да си вземе целувката, коя тя почти му беше дала. Ала ако го направеше, щеше да загуби и единствения милиметър напредък, който беше постигнал с нея. А той я желаеше толкова отдавна, твърде отдавна, и му беше съвсем ясно, че тя веднага щеше да отхвърли всякакви рутинни ухажвания. Затова бе решил да бъде необикновен, което дори му бе забавно.
Търпение, напомни си Мат, търпението бе основната предпоставка за успеха. Но госпожичката заслужаваше един съвсем малък урок заради това, че го накара почти да изгуби контрол, изпълнен от желание и възбуда.
— Толкова рано? — Гласът му беше равен и спокоен, а изражението иронично. — Ако Оливия те бе изпратила тук с Картие, съмнявам се, че би прекъснала така бързо разходката.
— Тя никога не ме изпраща тук с Джери — отвърна Лоръл, без да се замисли за съдържанието, което носеха изречените думи.
— А, така ли? — тонът му бе предизвикателен и явно предназначен да я вбеси.
— Не започвай тази тема. — избухна тя.
Той я погледна невинно.
— Какво съм казал?
— Джери е много добър и приятен човек — преглътна Лоръл. Добре възпитан и безобиден.
Мат отметна глава и се разсмя с цяло гърло.
— О! Боже! Мен никой никога не ме е наричал безобиден! И дано не ме наричат така! Тежко им.
Очите й се присвиха.
— Аз ще ти кажа какъв си! — Ти си непоносим. Гласът й трепереше от гняв.
— Това е къде-къде по-добре. — Неспособен да устои, той пристъпи към нея и взе косата й в шепи. — Нямам желание да бъда нито приятен, нито добър, нито добре възпитан. А най-малкото безобиден.
Не искаше пръстите му да докосват врата й. Караха я да тръпне, по гръбнака й преминаваха вълни от хиляди иглички.
— Е, значи господ е чул молбите ти. Ти си досаден, груб и…
— Опасен? — прекъсна я отново Мат и наведе глава така, че устните им почти се докоснаха.
— Не ми пъхай думите в устата, Бейтс.
Защо имаше чувството, че бе изминала последната крачка от едно прекалено дълго и изтощително надбягване? Борейки се сякаш за последната глътка въздух, тя отстъпи назад и откри, че зад гърба й има стена. Би опитала да отстъпи встрани, ако той не бе реагирал прекалено бързо и не бе блокирал пътя й.
— Отстъпваш ли, Лорилай? — О, това не беше само възбуда от гняв, помисли си Мат, докато чувстваше пулса й във вената, който биеше като чук в трапчинката на гърлото. Не и този път.
По тялото й премина гореща вълна, нещо топло и сладко, като ленива лятна река. Лоръл изправи гръб и вирна брадичка.
— Не си въобразявай. Не бягам от теб. Достатъчно ми е, че те търпя всеки ден в „Хералд“. Ала нямам намерение да си губя времето, собственото си време тук, в моята къща, с теб. Отивам си. — завърши тя изречението почти шепнешком, защото съм гладна.
И като го отстрани от пътя си, се затича към къщата, а той остана загледан след нея с развятата и коса, грациозните й крачки, кипнала от гняв.
Господи, каква жена! Страхотна, невероятна жена, помисли си Мат. Жена и половина. Сигурно да се люби човек с нея ще бъде голямо удоволствие. А той смяташе да го направи. И то много, много скоро.
ВТОРА ГЛАВА
Тъй като все още кипеше от възбуда заради предната вечер, Лоръл реши да отиде до работата си пеша. Щеше да повърви половин час сред хората, да се поразходи покрай витрините на магазините, да се заслушва в откъслечните фрази и разговори, достигащи до ушите й от минувачите, и да се поуспокои. Градът, както и плантаторската им къща, бяха нейната стара, неувяхваща любов. Тя не виждаше никакво противоречие в това, че харесваше както елегантното безвремие на „Промес д’амур“, така и шума на градския транспорт в най-натоварените часове. Откакто се помнеше, беше приемала и двата свята, чувствайки се еднакво удобно във всеки от тях. Лоръл беше романтична. Беше също така амбициозна. Практичността и мечтателността й бяха присъщи, но тя никога не ги противопоставяше. Тези две толкова
