— По дяволите! — изруга Лоръл, докато маневрираше с колата си сред натоварения трафик. Матю Бейтс беше най-вълнуващият и интересен мъж когото познаваше. Когото изобщо бе познавала. Досега. Като проклинаше през стиснати зъби, тя продължи да шофира. Ако брат й Кърт не беше делил една стая с него в колежа, той никога нямаше да получи това място в „Хералд“, щеше да бъде все още един неуспял и страдащ журналист в Ню Йорк, вместо да седи и да я измъчва на две крачки от нея. Всеки ден. Ден след ден.
Въпреки това трябваше да си признае честно, дори и да не й беше приятно, че Мат беше най-добрият в целия екип. Умен, проницателен, интуитивен, с нюх към криминалните случаи. Но това не го правеше по- лесен за общуване.
Лоръл натисна спирачки и колата леко поднесе. Беше прекалено заета с мислите си за Мат и не обръщаше достатъчно внимание на натовареното движение наоколо.
Статията му за убийството беше изключителна. Чиста, стегната и точна. Искаше й се да му натика десетте долара в гърлото. Това щеше да го затрудни да злорадства.
През дванадесетте месеца, откакто го познаваше и работеше с него, никога не бе реагирал и не беше се отнасял с нея така, както всички останали мъже. В очите му нямаше нито обожание, нито възхищение. Фактът, че тя всъщност мразеше да я обожават, не намаляваше ни най-малко нейното чувство на възмущение, че той я пренебрегваше.
Нито веднъж не я покани да излязат. Не че особено много желаеше, напомни си Лоръл. Искаше й се да го направи единствено заради повода да му откаже. Щеше да го сложи на мястото му!
Въпреки че Мат се премести в сградата, в която живееше и тя, и сега заемаше съседния апартамент, врата до врата, нито веднъж не бе дошъл да почука на нейната дори под най-дребен предлог. Почти цяла година Лоръл се надяваше, че ще го направи. Не за друго, а за да тръшне вратата в лицето му.
Освен това, помисли си тя през стиснати зъби, той й лазеше по нервите по десетки други начини. Например подхвърляше остри забележчици за нейните ухажори, което бе особено дразнещо, защото Мат бе неизменно прав. Напоследък любим обект на хапливите му подмятания бе Джери Картие, изключително консервативен и доста глупав градски съветник. Лоръл излизаше с него, защото бе твърде добросърдечна да му отказва и освен това той й предоставяше от време на време материали за някоя и друга статия. Но Мат я постави в неблагоприятната позиция да защитава Джери срещу собственото си мнение.
Животът сигурно щеше да бъде по-прост и лесен, помисли си Лоръл, ако Матю Бейтс беше останал да си пише статиите в Манхатън. И ако не беше толкова непоносимо привлекателен.
Тя изхвърли Мат и загубените десет долара от мисълта си и се съсредоточи в движението пред себе си.
Макар че слънцето клонеше на запад, небето все още беше яркосиньо. Брилянтно. Топлината и светлината се процеждаха през кипарисите и сякаш плуваха над шосето. Дълбоко и далеч сред дърветата се спотайваха сенки, звуци на птици и насекоми, създания на блатата. Винаги беше знаела, че блатата крият тайни. Сенки, страх, опасности. Това само допринасяше за красотата им. Имаше нещо вълнуващо и привлекателно да знаеш, че един друг свят, така примитивен и така завладяващо страшен, дреме на няколко крачки от цивилизацията.
Когато зави по алеята, водеща към родовата им къща, Лоръл изпита познатото чувство на гордост и безметежност. Кедрите стояха като стражи от двете страни на пътя и се издигаха високо над главата й, за да превърнат алеята в тъмен и хладен коридор. Слънцето се прокрадваше страхливо и хвърляше резки от светлина върху земята. Испанският мъх се стелеше по клоните и стволовете им и прибавяше усещането за вечност и грация, така присъщи на Юга. Винаги, когато караше към бащиното си имение Промес д’амур, времето сякаш спираше. Часовникът се връщаше назад. И животът ставаше по-лесен.
В края на алеята тя спря и погледна къщата. Беше на два етажа, изградена от варосани тухли и заобиколена отвсякъде с азалии, камелии и магнолии. Цветята, живи и нежни, и ароматите им, екзотични и благородни, добавяха своя чар към чувството за безвремие. Прозорецът на колата й бе свален и Лоръл можеше да долови странната смесица от южни ухания.
Имаше двадесет и осем дорийски колони, които придаваха на къщата повече величественост, отколкото показна натруфеност. Около всеки ъгъл се виеше бръшлян. Дантелената рамка на балкона бе нежна и ефирна като испанска черна дантела, от всяка стая към него водеше голяма френска врата. Впечатлението от къщата бе като за нещо сигурно, солидно и изящно. Лоръл я виждаше като жена, с която бе свикнала от години и която имаше своя характер и благородство. Ако имаше плът и кръв, едва ли би я обичала повече.
Тя се изкачи по страничните стъпала към верандата и влезе, без да чука. Тук беше преминало детството й, момичешките години и донякъде част от зрялата възраст. Широк хол разделяше сградата на две, пресичайки я от единия до другия край. Във въздуха се носеше лек аромат на мед и лимон, който се смесваше с миризмата на цъфнали магнолии и камелии. Приемната сигурно е миришела на същото и преди век. Лоръл спря за малко пред огледалото, колкото да оправи косата си, преди да влезе в хола.
— Здравей, татко.
Тя отиде до баща си и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата, леко боцкаща от еднодневната брада.
Уилям Армънд беше хубав, висок и слаб, тъмнокос мъж със съвсем леко прошарена коса. Докато той ръководеше вестника темпераментно и със замах, в личния си живот поддържаше по-спокойно темпо. Миришеше на уиски и хубав тютюн. По стар навик разроши косата на дъщеря си, която току-що бе пригладила.
— Здравей, принцесо. Добра история си написала за кмета. — Той вдигна вежда, като забеляза леката гримаса на раздразнение по лицето й.
— Благодаря. — Лоръл се усмихна бързо на баща си и той помисли, че си бе въобразил опасното огънче в погледа й. След това тя се обърна и погледна жената, която седеше в големия фотьойл, тапициран със синьо кадифе.
Косата на жената беше чисто бяла, ала гъста като нейната собствена. Тя заобикаляше едно лице, цялото нашарено с бръчки и обилно гримирано и напудрено. Оливия Армънд никога и от нищо не беше се срамувала. Очите й бяха проницателни и толкова зелени, колкото изумрудите на ушите й, докато гледаше внучката си.
— Бабо — Лоръл се наведе с въздишка и я целуна, — Никога ли няма да остарееш?
— Не, ако имам все още какво да кажа. — Гласът й беше грапав от годините и изненадващо чувствен. — Ти си същата — продължи тя, като взе ръката на внучката си в своята силна, суха ръка. — Това е добрата ни креолска кръв. Жената стисна леко пръстите й и се облегна на стола си. — Уилям, направи на детето едно питие и ми подай моето. — Как върви любовта, Лорилай?
Лоръл се усмихна и седна в краката на баба си.
— Не така бурно като твоята.
Забеляза лекото намигване на баща си, докато вземаше чашата от ръцете му.
— Глупости! Оливия отпи от уискито си. — Ще ти кажа какво не е наред със света днес. Прекалено много работите и нямате достатъчно време за романтика. Твоят проблем, Лорилай, спря тя и потупа с пръст челото на внучката си, е, че си губиш времето с този безгръбначен Картие. В него няма достатъчно кръв, че да стопли леглото на една жена.
— И слава богу — отговори Лоръл с благодарен поглед, отправен към тавана. — Това е последното място, където бих искала да попадна с него.
— Но е крайно време да попаднеш с някой там. — отвърна безцеремонно бабата.
Лоръл вдигна изненадано вежди, докато баща й се опитваше да не разлее питието си, леко смутен, ала задавен от смях.
— Не всички, рече кротко тя, имаме твоето развратно подсъзнание, бабо. Меко казано.
Оливия се изсмя и тупна облегалката на стола.
— Просто не всички си го признават, това е разликата. Неспособна да обори аргумента на баба си, Лоръл се усмихна.
— Кърт ще дойде всеки момент, нали?
— Точно така. Уилям седна. — Обади се преди няколко минути. Ще дойде с някого.
— Надявам се да е жена, обади се Оливия, преди да отпие от питието си. — Момчето непрекъснато стои
