в чантата. Тя помогна на жената да стане, поведе я сред бюрата и я въведе в остъкления кабинет на главния редактор.
— Седнете — рече Лоръл и настани блондинката в леко протрития кожен фотьойл. — Ще ви донеса малко вода.
И без да дочака съгласието й, излезе. Когато се върна, забеляза, че жената успешно бе преглътнала сълзите си, но лицето й продължаваше да бъде объркано и уплашено.
— Хайде, изпийте това.
След като й подаде картонената чаша, Лоръл седна на страничната облегалка на стола и зачака.
Дори в кабинета на главния редактор можеше да се чуе приглушеното ехо от гласовете и тропането на машините. Все пак голямата суматоха още не бе настъпила. Паниката, която обикновено се надигаше в края на деня, малко преди предаване на броя за печат, беше още далеч. Единственото напрежение идеше от усилията, които русокосата полагаше, за да успокои дишането си. В ума на Лоръл се въртяха стотици въпроси, ала тя мълчаливо остави жената да се съвземе.
— Извинете ме. — Непознатата смачка празната чаша, преди да я погледне отново. — Обикновено не се разкисвам толкова лесно.
— Всичко е наред — отвърна Лоръл, като си отбеляза наум, че жената започна бавно и систематично да къса чашата на парченца. — Аз съм Лоръл Армънд.
— Сюзън Фишър — отговори жената и заби поглед в скута си.
— Мога ли да ви помогна с нещо Сюзън?
Този въпрос отново изпълни очите й със сълзи. Защо, запита се Лоръл. Та тя бе казала нещо съвсем обикновено, а то бе предизвикало такава реакция. Такова чувство на безпомощност и безнадеждност.
— Не зная защо дойдох тук започна жената Не можех да мисля за нищо. Полицията…
Репортерският инстинкт на Лоръл надделя над желанието й да помогне. И двете чувства бяха така естествени за нея, че тя дори не им обръщаше внимание. Внимателно сложи ръка върху рамото на Сюзан.
— Аз работя тук. Можете да говорите с мен. Искате ли да започнете от самото начало?
Сюзан я изгледа. Вече не знаеше на кого да вярва и на кого не. И изобщо думата вяра означаваше ли нещо? Тази жена изглеждаше толкова спокойна, толкова самоуверена. Нейният живот никога не е бил разбиван на парчета. Нима би могла да я изслуша или да й повярва?
Очите на Сюзан бяха сини, светли и уплашени. Лоръл не знаеше защо й напомниха за очите на Мат. Мъжът, за когото мислеше, че е безчувствен като дърво. По принцип. Тя сложи длан върху ръката на Сюзан.
— Ще ви помогна, ако мога.
— Сестра ми — думите излязоха от устните й, после тя спря и махна с ръка. Преглътна и подзе отново. — Сестра ми, Ан, срещна Луис Трулейн преди една година.
Луис? Името се заби в съзнанието на Лоръл, докато ръката й стисна ръката на Сюзан. Какво общо можеше да има тази уплашена, трепереща жена с Луис?
— Продължавайте — успя да се овладее Лоръл и отпусна пръстите си.
— Те се ожениха по-малко от месец, след като се запознаха. Ан беше толкова влюбена в него. Ние имахме, по-точно живеехме в един апартамент под наем. И тя непрекъснато ми говореше само за Луис и за неговата прекрасна старинна къща, където щяха да отидат да живеят. Херитидж Оук. — Знаете ли я?
Лоръл кимна, като се завърна назад в спомените си.
— Да, зная я.
— Изпрати ми снимка. Не можех да си представя, че Ан живее там. Че е господарката. В писмата си тя говореше само за къщата. И за Луис, разбира се. — Сюзан спря, сякаш не й достигаше въздух. — Беше толкова щастлива, истински щастлива. Те искаха да създадат семейство. Канех се да ги посетя, когато получих писмото на Луис.
Лоръл пое ръката на жената в своята.
— Сюзан, знам.
— Тя беше мъртва.
Изречението беше равно, безчувствено, безцветно. Сякаш не я засягаше, не я интересуваше.
— Ан беше мъртва. Луис пишеше, че излязла сама по тъмно, и се загубила сред блатата. Ухапала я змия, пишеше той. Ако са я намерили един час по-рано, но това станало чак на следващата сутрин и било много късно.
Сюзан стисна устни, като си каза, че няма да плаче. Просто не биваше повече до плаче. Времето на сълзите беше отминало. Ан беше само на двадесет и една години. И беше толкова хубава.
— Сюзан, сигурно е било ужасно за теб. Това е страшно неприятен инцидент.
— Убийство — отговори спокойно и ясно Сюзан. — Беше убийство.
Лоръл я изгледа стреснато и удивено цели десетина секунди. Първоначалното й усещане за спокойствие изчезна и беше заменено от съмнение, сетне от любопитство.
— Ан Трулейн умря от ухапване на отровна змия. Защо смяташ, че е било убийство?
Сюзан стана и отиде до прозореца. Тази жена не я бе потупала покровителствено по ръката, нито бе направила някакъв глупав коментар. Беше я изслушала и Сюзан почувства слаб лъч на надежда.
— Ще ви кажа това, което казах и на Луис — това, което казах и в полицията. Тя си пое бавно дъх, вдиша дълбоко и после издиша. — Ан и аз бяхме много близки. Тя беше нежна м чувствителна. Беше сладка като дете, без да бъде инфантилна. Искам да разберете, че познавах Ан така, както познавам себе си.
Лоръл се сети за брат си Кърт и кимна.
— Разбирам.
Сюзан отвърна с въздишка.
— Още от малка Ан се страхуваше от тъмнината. Изпитваше истински ужас от мрака. Ако влезеше например в тъмна стая, първо светваше всички лампи. Това й бе станало повече от навик. Беше един от онези страхове, които всеки от нас има и не може да преодолее. — Разбирате ли какво искам да кажа?
Като помисли за собствения си страх от змии, Лоръл отново кимна.
— Да, разбирам.
Сюзан отстъпи от прозореца.
— Въпреки че много харесваше къщата, блатото, което бе толкова наблизо, я плашеше. Беше ми писала, че е като тъмен, страшен килер. Нещо, което избягвала дори денем. Ан обичаше Луис, искаше да му достави удоволствие, ала никога не бе ходила в блатото дори и с него, дори и през деня.
Обърна се към Лоръл и очите й бяха изпълнени с молба.
— Опитайте се да ме разберете. Тя го обожаваше, но нямаше да отиде в блатото дори и заради него. Това бе нещо като фикс идея. Ан вярваше, че блатото е свърталище на духове. Когато се е разхождала, е отивала само дотам, докъдето се е виждала светлината на къщата. Никога не би отишла сама по-навътре, и то през нощта.
Лоръл изчака за миг, докато фактите се наместиха в главата й.
— Ала тялото й беше намерено в блатото.
— Защото някой я е завлякъл насила.
Лоръл мълчаливо изгледа жената, която стоеше пред нея. Безпомощният поглед беше изчезнал. Въпреки че очите бяха все още зачервени и объркани, в тях светеше някаква увереност. А може би това бяха шокът и любовта на по-голямата сестра, помисли си Лоръл, но остави парченцата от мозайката да се подредят в мисълта й и ги сравни с онова, което знаеше за смъртта на Ан Трулейн.
Така и не стана ясно защо младата жена се бе разхождала сред блатата сама. Самата Лоръл беше израснала сред блата и заливи и знаеше, че са опасни места, особено нощем, и особено за човек, който не ги познава. Насекоми, дупки, жаби. И змии.
Спомни си също как бе реагирал Луис Трулейн след трагедията. Никакви интервюта, никакви коментари. Той се затвори в себе си. Оттегли се в имението си Херитидж Оук и не допусна никой до себе си.
При мисълта за Луис, Лоръл погледна Сюзан. Репортерският й инстинкт пак надделя. Зададените въпроси винаги изискват отговори.
— Защо дойде тук, в „Хералд“, Сюзан?
— Снощи отидох да говоря с Луис, веднага след като пристигнах в града. Той дори не ме изслуша. Днес
