Лоръл се облегна с въздишка на седалката. Много отдавна не беше си спомняла колко сладко бе да бъдеш влюбен. И колко мъчително. Тя беше само дете и си мислеше, че мечтите са като приказка, в която вярваш. И която винаги завършва щастливо.
— Луис беше изключително важен човек за мен. Исках да имам рицар и смятах, че той много добре го разбираше. Достатъчно добре, че да не ми се присмива. А когато се ожени — Лоръл вдигна ръце и после ги отпусна безпомощно. — Това разби сърцето ми. Знаеш ли историята с първата му жена?
Мат гледаше ръцете, легнали в скута й малки, елегантни, с дълги пръсти и нокти, боядисани в яркочервено. На безименния пръст блещукаше красив изумруд в старинна обковка. Наследствено семейно бижу, помисли си той. Тя имаше наследствени бижута, имаше изтънчени предци и спомени за уроци по езда от висок, аристократичен мъж, достатъчно благороден, за да бъде рицар.
— Това онова — промърмори в отговор на въпроса Мат, докато таксито спираше до бордюра. — Ще ми разправиш по-подробно после.
Лоръл слезе от колата и пооправи полата си.
— Боя се, че това ми прозвуча почти като заповед, Бейтс. След като Дон не е дал конкретни указания как точно да работим, може би ние с теб ще трябва да се изясним.
— Добре. — Той не знаеше защо толкова се ядоса. Наблюдаваше я с присвити срещу слънцето очи. — Това обаче е в моя периметър.
С голямо усилие тя успя да потисне гнева си.
— Но случаят е мой!
— Ако искаш да стигнем донякъде — отвърна Мат — ще трябва да ми оставиш известно поле за действие. Кога за последен път си се преборвала с бюрократизма ей там? — попита той, като посочи с глава сградата на полицейския участък пред тях.
— Сблъсквала съм се с бюрократизъм на много места.
— Ала не и тук — отвърна той, преди да я хване за ръката.
— Чакай малко, Бейтс — Лоръл издърпа ръка и го погледна право очите. — Един път завинаги трябва да разбереш, че просто нямам друг избор освен да работя с теб по този случай. Но обърни внимание „с“, а не „за“. Така че, колкото и да ми е неприятно, ние сме партньори.
Това изглежда го развесели, защото на устните му се появи усмивка.
— Добре казано. Партньори — съгласи се той и отново взе ръката й. — Може да ни стане навик.
— Няма подобна опасност. Ще престанеш ли да ме докосваш?
— Не — отвърна, без да се замисли, Мат, докато се изкачваха по стълбите.
Гласовете се блъскаха в стените на участъка. Всякакви гласове ядосани, гневни, уплашени, викащи, шепнещи, кресливи. Миришеше на влажно, усойно място, на нещо сладко, на кафе, цигари, алкохол. Няколко момчета от две враждуващи улични банди стояха подпрени на стената и се гледаха убийствено и със злоба. Една жена със силно насинено лице седеше с превити рамене и разказваше с тих глас нещо на уморен офицер, който кимаше с глава и записваше показанията й на машина с два пръста. Младо момиче с впити шорти дъвчеше дъвка и гледаше неспокойно, като въртеше очи.
Беше виждал всичко това и преди. Много пъти. След като се огледа, Мат се запромъква между хората и бюрата. Полицаи, жертви, молители и потърпевши, никой не му обръщаше внимание, както и той на тях.
Тънка, стройна брюнетка с униформа остави телефонната слушалка на рамото си и му махна с ръка за поздрав. Мат приседна на края на бюрото й. Лоръл остана права до него, загледана в двама възрастни мъже, които почти щяха да се сбият, ругаейки се.
— Е, Мат, какво те води тук, в рая? — Брюнетката остави телефона и му се усмихна.
— Как си, сержант?
Тя оправи косата си и му хвърли дълъг поглед.
— Не съм сменила телефона си нито тук, нито у дома.
— В този град всички се познаваме, а? Била ли си скоро в „Нагет“?
Брюнетката взе молив и го пъхна в устата си.
— Не, отпреди месец. Искаш да ме почерпиш едно питие ли?
— Направо четеш мислите ми. Ала сега имам малко работа.
Тя се засмя кратко и остави молива върху бележника, изпъстрен с имена и номера.
— Е, какво искаш. Мат?
— Да хвърля поглед върху едно дело. Вече приключено. Трябва да си опресня случая, да се върна назад, защото може би ще има продължение.
— Кой случай? — присви очи момичето.
— Ан Трулейн.
— Деликатен случай, Мат. — Очите й се спряха на Лоръл.
— Това е Лоръл Армънд, сержант Каролин Бейкър, Лоръл и аз работим заедно — добави той. — Тя е стара семейна приятелка на Трулейнови. Може би ще успеем да изровим нещо по-надълбоко. Случаят е приключен, сержант, и много добре знаеш, че аз го отразявах от началото до края.
— Вече си се запознал с доклада.
— Значи няма да навреди никому, ако го погледна още веднъж. — Той й се усмихна с най-чаровната си усмивка. — Знаеш, че играя с открити карти, Каролин, никога не злоупотребявам с вътрешна информация, никога не намеквам дори в статиите си за неща, които биха могли да издънят някое разследване.
— Да, знам. — Момичето му хвърли поглед, който наведе Лоръл на мисълта, че между тях е имало нещо повече от професионални връзки. — Всичко беше обявено на широката общественост.
Тя стана и се мушна в съседната стая. Зад тях двамата старци продължаваха да се карат и дразнят.
— Винаги ли работиш по този начин, Мат? — Той се обърна към Лоръл и й се усмихна.
— По кой? — Когато тя не му отговори, Мат се засмя. — Ревнуваш ли, скъпа? Но нали знаеш, че сърцето ми ти принадлежи. Държиш го в двете си ръчички.
— Предпочитам да е в краката ми.
— Колко си лоша — промърмори той и стана от бюрото, защото в този момент Каролин се върна.
— Можеш да разгледаш папката, вземи я в приемната. Тя е празна. — Жената огледа препълнената стая. — Засега — добави сухо. Отвори една тетрадка и му я подаде. — Подпиши се тук, моля.
— Много съм ти задължен, Серж.
Тя го изчака, докато сложи подписа си.
— Ще ти го напомня.
Мат се изкикоти и тръгна през залата. Интересна и хубава жена беше тази сержант Бейкър, помисли си той. Странното обаче беше, че тя никога не се промъкваше в съзнанието му през онези особени моменти нощем. Нито тя, нито която и да било друга от интересните жени, които познаваше. Тогава се появяваше само една.
— Сядай — покани я Мат, като затвори вратата и по този начин изолира шума от голямата зала. Придърпа един стол и също се настани на дългата маса.
— Весело местенце — отбеляза Лоръл, като оглеждаше мръснобелите стени и овехтелия линолеум.
— Може да идеш в прокуратурата, ако искаш бели якички и спретнати канцеларии. — Той отвори папката и започна да я прелиства.
Как напълно подхожда на това място, помисли си Лоръл с определено чувство на уважение. Въпреки непринуденото му поведение, тя само за миг бе доловила, че под повърхността се криеше твърд и непреклонен нрав. Мъжът от асансьора. Да, намуси се Лоръл, беше й показал какъв темперамент има. Беше й показал и още нещо. Но тя не искаше да мисли за това сега.
Не можеше обаче да пренебрегне факта, че имаше желание да опознае повече страни от характера му. Лесно й беше да го мисли за някакъв повърхностен тип, който просто има късмета да бъде добър журналист. Като го гледаше сега, напълно съсредоточен в празната стая, неволно се запита колко ли бе преживял, какви ли неща бе видял от живота. Беше се справял с неприятности, беше се сблъсквал с чуждата скръб, беше се срещал с порочни и зли хора всеки ден, и въпреки това не беше станал студен или безразличен. Какво движеше, какво мотивираше Матю Бейтс, зачуди се Лоръл. И какво я караше така неочаквано да иска да открие причината?
