смачканата блуза, която държеше в ръце.
— Някой е влизал тук промълви нерешително тя. Знам го със сигурност.
Лоръл я погледна.
— Нещо друго липсва ли?
— Не — Сюзан пусна блузата с въздишка. — Тук няма нищо, което да заслужава да бъде откраднато. Предполагам, че те много добре знаят това. Защо му е на някой да краде Анините писма?
— Мат и аз ще разберем — отговори Лоръл и в същия миг си даде сметка, че говори за себе и за него като за нещо общо. — Между другото — тя се наведе и започна да прибира дрехите на Сюзан. — Можеш ли да пишеш на машина?
Сюзън я загледа, без да разбира връзката.
— Ами да. Работя или по-точно работех в приемната на един лекарски кабинет.
— Добре. Къде е куфарът ти? — попита Лоръл, докато сгъваше дрехите на кревата.
— В килера.
— Ще те заведа на едно друго място, и ще ти намеря подходяща работа. — Взе от ръцете й блузата.
— Работа ли? — Не разбирам.
— Моята баба живее извън града. Когато аз и брат ми отсъстваме тя остава сама. — Лъжата излезе така естествено от устата и, че Сюзън едва ли се усъмни в нещо.
— Ала аз не мога да остана там!
— Напротив. Не ти правя благодеяние. Ще си плащаш за престоя. — Лоръл се усмихна окуражаващо. — Баба ми е решила да пише спомените си а аз непрекъснато си търся извинения, за да не ги печатам на машина. Няма да ти бъде скучно, уверявам те. Тя е на осемдесет и две години и е имала бурен живот. Винаги е обичала мъжете. Поне откакто аз я помня. Ако не бях толкова заета, сигурно с удоволствие щях да се посветя на нейните спомени. Така ще ми направиш голяма услуга.
— Защо вършиш всичко това за мен? — попита Сюзан. — Ти дори не ме познаваш.
— Защото си в беда — отговори просто Лоръл. — И аз имам възможност да ти помогна.
— Само това ли е обяснението?
— Нима помощта трябва да бъде обяснявана по друг начин? Дай ми куфара си — нареди Лоръл, преди Сюзан да успее да каже още нещо. — Ще имаш време да си събереш багажа, докато видя какво е открил Мат. Но преди да излезе, тя се сблъска с него на вратата. — Е?
— Никого не е видял, нищо не е чул. — Мат се подпря на стената и запали цигара. — Ала според мен беше повече заинтригуван от пасианса, който редеше в задната стаичка. — Той издуха дима от цигарата, който се изви към тавана и се разсея. — Говорих и с жената, която чисти стаите. Тя не е пускала щорите.
— Значи някой наистина е влизал тук.
— Може би.
Лоръл се загледа в стената.
— Сюзан просто смята, че е влизал някой крадец. В нейното състояние е по-добре да мисли така.
— Я не се прави на много важна, Лоръл.
— Не се правя. — Тя вдигна ядосано очи към него. — И ще бъде много по-лесно да се справим с всичко, ако тя не вземе да си мисли, че някой определено и целенасочено иска да я спре.
— Няма причини да си мисли подобно нещо — отвърна Мат. — Всъщност какво прави Сюзан в момента?
— Събира си багажа.
Той кимна. И според него не беше много умно да остава в тази дупка.
— Къде ще отиде?
Лоръл вирна брадичка.
— При баба ми.
Без да се опитва да прикрие усмивката си, Мат загледа върха на цигарата си.
— Аха. Ясно.
— Едва ли ти е много ясно! И да не си посмял да философстваш, че се въвличам прекалено много в случая, защото…
— Добре, добре. — Той смачка угарката на мръсния под.
— Също така няма да кажа колко трогателно благороден е жестът ти. Класическа дама. — Ще отида да хвана такси — добави и тръгна, докато Лоръл гледаше след него.
Точно когато реша, че съм го разбрала, помисли си тя, и Мат прави чупка. Ако не съм по-внимателна с него, каза си Лоръл, докато стъпките му заглъхваха по стълбите, ако не съм много внимателна, ще започна да го харесвам. При тази не особено приятна мисъл влезе в стаята и помоли Сюзан да побърза.
След около десетина минути Лоръл седеше до Мат на задната седалка на едно такси и гледаше задните светлини на друго, което отнасяше Сюзан към къщата на баба й.
— Престани да се тревожиш за нея — нареди тихо Мат. — Оливия ще се погрижи за всичко. Няма да й даде никаква възможност да помисли за сестра си. И за всичко останало.
Лоръл сви рамене и се облегна назад.
— Не се съмнявам в това. Но започвам да се съмнявам, че Ан Трулейн се е разхождала сама из блатото посред нощ.
— Хайде да огледаме фактите, Лоръл и да се придържаме към тях. Първо мотиви. — Без да се замисли, той нави един кичур от косата й около пръста си. Навик, който беше развил напоследък и който все повече му харесваше.
— Няма никакви мотиви. Жените не отиват да се разхождат току-тъй из блатата, без да имат причини.
— Значи има.
— Няма сексуално насилие — продължи Мат като на себе си. — Тя не е имала пари и освен това единственият й наследник би била Сюзан или съпругът й. Той има сестра, ала не мога да открия никакво облагодетелстване или връзка. Поне в тази насока.
— Последните хора, които бих заподозряла в убийство, са Луис и Мариън Трулейн. Но освен секс и пари има и много други мотиви за извършването на убийство.
Мат вдигна вежди, като продължи да си играе с косата й.
— Така е, ала на човек първо това му идва на ум. И причините обикновено са тези.
— Други мислят с повече сиви клетки, Матю Бейтс. Например ревност, ако се върнем към теорията ти за двете основни причини. Луис е богат и красив мъж. Някоя друга жена може да си се е представяла на мястото на Ан.
Той долови нещо особено в гласа й. Някакво чувство, което не разбираше. И което никак не му харесваше.
— Ти достатъчно добре ли го познаваш?
— Луис ли? — На устните й се появи усмивка и очите й се замъглиха. Виж ти, изненада се Мат, Лоръл никога досега не беше го поглеждала по този начин!
— Както всеки друг в този град, предполагам. Или поне така мисля. Той ме научи да яздя, когато бях малко момиченце. После ме накара да въздишам по него, когато бях на десет, а Луис на двадесет и една или две. Беше много хубав мъж. И много внимателен и търпелив с влюбените ученички.
Когато усети, че пръстите му доста са стиснати и може да я оскубе, Мат пусна кичура коса.
— Знаеш го от собствен опит, предполагам. — Доловила цинизма в гласа му, тя се обърна с иронична усмивчица на устните си.
— Ти никога ли не си бил влюбен, Мат?
Той я изгледа дълго и предпазливо, докато през главата му премина вихрушка от най-различни чувства. Очите й бяха спокойни и меки. Такава беше и устата й, и кожата. Ако бяха сами, изобщо нямаше да отговори на въпроса й, а просто щеше да вземе това, което желаеше от толкова време и толкова силно.
— Не — отвърна след дълга пауза Мат. — Това променя нещо в теб, омекотява нещата и никога не си отива.
