Бяха минали десет години, помисли си Лоръл, а все още я болеше. Какво ли бяха причинили тези десет години на Луис?
— Разбирам те много добре, Мариън. Вече не съм дете.
— Не, не си. — Погледът й се върна обратно, от дъбовете и подстриганата трева навън, към тях. — Лоръл, ти видя само началото на промяната в него, ала колкото повече време минаваше, толкова повече той се променяше. Ставаше по-горчив, по-тъжен — рече бързо Мариън. — Стана раздразнителен, разсеян. Имаше моменти, когато не си спомняше — тя спря и отново скръсти ръце. — Не е забравил поправи се с усмивка. Просто беше решил да не си спомня. Той и Чарлз бяха — Както и да е, това е минало.
— Мариън, разбирам колко трудно му е било. — Лоръл посегна и сложи ръка върху ръцете й. — Винаги съм знаела. Истината е, че се отдръпнах и останах встрани не защото ти ме помоли да не идвам, а защото Луис не ме искаше.
— Ти винаги си разбирала нещата — промърмори Мариън. С усмивка тя се опита да разведри атмосферата. — Когато тук дойде Ан, никой не бе по-изненадан и по-доволен от мен. Тя запълни празнината.
— Почувствах го. — Лоръл се усмихна, когато Мариън я погледна изненадано. — Обадих се на Луис няколко седмици, след като се ожени за Ан.
Мариън кимна и отново скръсти ръце. Ноктите й бяха ниско изрязани, без маникюр и лак.
— Може би той беше прекалено обвързан, прекалено влюбен. Но тя бе толкова млада, а и Луис бе преживял голям удар. Казвам ти това — Мариън погледна и Мат. — Казвам го на двама ви, за да разберете състоянието, в което е Луис. В живота му имаше толкова много болка. Ако ви изглежда студен и отчужден, това е просто неговият начин да се справи с мъката си. — Тя обърна глава, когато Бини влезе с чая. — А, чай с лед. Все още ли го пиеш с много захар, Лоръл? — Тя се усмихна.
— Да. О, — възкликна Лоръл, забелязала малките розови кейкчета, наредени върху подноса. — Колко мило от твоя страна, Бини.
— Само споменах на готвачката, че госпожица Лоръл ще ни дойде на гости. — тя се усмихна. — Не изяждайте повече от три или баба ви ще ми се кара.
Лоръл се засмя и си взе едно парче, докато икономката излезе. Лекият топящ се вкус на сладкиша й върна още спомени. Чу как ледчетата се удрят по стените на чашата на Мариън.
— Бини не се е променила. Къщата също — добави тя и се усмихна на Мариън. — Толкова съм щастлива, че съм отново тук.
— Къщите никога не се променят — отвърна Мариън, докато предлагаше на Мат студен чай в чаша от уотърфордско стъкло. — Само хората в тях.
Лоръл не го чу да влиза, ала го почувства. Остави внимателно чашата, която държеше, обърна глава и погледна Луис Трулейн право в очите.
ШЕСТА ГЛАВА
Можеха ли десет години да бъдат толкова много време, помисли си Лоръл с тъга. Мислеше, че е подготвена. Или поне така й се искаше да бъде. Надяваше се. Косата му беше леко посребрена, особено около слепоочията. Това можеше да приеме. Бръчките по лицето му бяха по-дълбоки, особено около устата и очите. И това можеше да приеме. Но в очите му нямаше топлина, нито смях. Нещата, които помнеше и обичаше.
Беше слаб, много слаб. Това го правеше да изглежда по-възрастен от тридесет и шест години.
Тя стана и със смесено чувство на болка и състрадание се приближи към него.
— Здравей, Луис.
Той пое ръката й и нещо като усмивка се плъзна по устните му.
— Пораснала си, Лоръл. Защо ли очаквах да видя дете? — Много нежно, с върха на пръстите си, докосна брадичката й. Тя всеки миг щеше да се разплаче. — Още като малка обещаваше да станеш красавица.
Лоръл се усмихна с надеждата топлинката да се завърне в очите му.
— Липсваше ми.
Ала очите му останаха празни, а ръката му се отпусна някак си безнадеждно и отчаяно. Лоръл почувства напрежението му преди своето собствено.
— Луис, това е мой колега и партньор, Матю Бейтс. — Очите на Луис се плъзнаха по лицето на Мат и сякаш още повече охладняха.
— Струва ми се, че съм ви виждал и преди.
— Малко чай, Луис? — Мариън посегна към чайника.
— Не. — Гласът му беше груб, но Мариън не издаде нито звук, не направи дори гримаса, а само леко стисна устни. Никой от двамата мъже не забеляза, че тя не откъсва очи от Лоръл. — Не сме тук да пием чай и да ядем кейк, нали, Лоръл? — промърмори Луис, преди да прекоси стаята и да застане пред празната камина. Над нея висеше портрет на майка му, изпълнен с маслени бои. Лоръл помнеше много добре тази картина. Висеше там от години, освен за краткия период, когато портретът на Елиз Трулейн беше на негово място.
— Защо не преминем направо към въпроса? — предложи Луис. Съгласих се да се срещна с теб и господин Бейтс, за да сложа край на слуховете, които разпространява Сюзан. — Той изгледа дълго Лоръл. — Хайде, задавай въпросите си. Имам отговор за всички.
— Луис — подзе тя, с намерението да каже нещо успокоително, ала погледът на Мат я възпря, — Извинявай, че нахлухме по този начин. Наистина извинявай.
— Не е необходимо да се извиняваш. — Луис извади тънка пура, огледа я за миг и я запали. — Нищо не остава такова, каквото е било. Прави това, което трябва да правиш.
Лоръл почувства как стомахът й се свива от мъка и съжаление. В него все още имаше много сила. Онази сила, която бе почувствала като дете. Тя го бе накарала да поеме управлението на многомилионната фирма на баща си още преди да бе завършил колежа. Това му бе дало възможност да очарова младото момиче, така че жената все още не можеше да го забрави. Но сега тази сила беше много студена. Ледена. Лоръл стоеше в средата на приемната, а пропастта между спомените и днешния ден ставаше все по-голяма.
— Сюзан е сигурна, че Ан никога не би излязла и отишла в блатото сама — започна тя, като предварително знаеше, че началото бе лошо. — Сюзан твърди, че Ан е изпитвала ужас от тъмнината, и в писмата, които е писала на сестра си, се е чувствал страх от това място.
— И смята, че Ан е била накарана насила да отиде там — довърши Луис. — Вече знам всичко това, Лоръл.
Тя беше журналистка, имаше задача. Трябваше да не го забравя.
— Страхуваше ли се Ан от блатото, Луис?
Той дръпна от пурата си и я погледна през дима.
— Да. Ала явно е отишла, защото умря там.
— Защо е отишла?
— Може би, за да ми угоди. — Луис изтръска пурата в камината. — Започна да се чувства глупаво поради страха, който я измъчваше от детството й. Когато аз бях с нея — продължи тихо той, — тя дори се съгласяваше лампата в хола да не свети през нощта. — Неочаквано вдигна глава по оня предизвикателен начин, който Лоръл помнеше от дете. — Историите за духове в блатото я караха да си въобразява какво ли не. Аз се дразнех — дръпна още веднъж от пурата. — А тя имаше нужда от моето одобрение.
— Значи мислиш, че е станала посред нощ и е отишла в блатото по нощница само и само за да ти достави удоволствие? — попита Лоръл и приближи една стъпка.
— Да, защото в това има повече смисъл, отколкото в твърдението, че някой е влязъл, хванал я и я завлякъл насила в блатото, без аз или прислугата да чуем нито звук. — Луис отново я погледна хладно и строго. — Предполагам, че си чела полицейското досие.
— Да. — Лоръл навлажни устни, спомнила си снимката в него. — Да.
— Значи няма смисъл да ти разказвам.
— Жена ви имаше ли проблеми със съня? — неочаквано се намеси Мат и забеляза как един мускул трепна в челюстта на Луис.
