Лоръл се намръщи.
— Случаят е мой, Бейтс, забрави ли? Ще дойда. Ти можеш да се присъединиш към мен, ако искаш.
— Случаят е наш — поправи я отново той. — Един Господ знае дали там има нещо друго освен гадни насекоми и кал.
— Ала трябва да видим, нали? Мат. — Те се загледаха, намръщени. Като факти имаха само една смърт и толкова. Засега само толкова.
— Хайде пътьом да хапнем нещо — предложи Лоръл и влезе в колата. — И да се върнем в редакцията преди и двамата да са ни уволнили от работа.
СЕДМА ГЛАВА
Лоръл прекара повече от час с Мат в хранилището на вестника и преглеждаха папки, докато я заболя вратът. С повече късмет до една година вестникът щеше да бъде качен на компютри. Може би щеше да й липсва хранилището с неговата миризма на прах и стара хартия, но едва ли щеше да й липсва неудобството. Някой от екипа на вестника от сега мърмореха, че ще трябва да се учат да работят с терминали, кодове и трикове, с едно натискане на копчето да вкараш или да извадиш информацията, която ти трябва. Тя обаче си бе обещала, и сега докато изправяше и разкършваше схванатия си гръб, си го повтори, че няма да бъде от тях.
— Брюстър е заел втора страница благодарение на юмруците си — промърмори Лоръл, докато прехвърляше статията. — Преди две години, през април — тя вдигна очи. — Никой не може да се похвали с памет като баба ми. Помни като слон.
— Да, нали спомена за някакъв побой заради сестра му.
— Точно така. Неговата сестра се виждала с някой, който явно обичал чашката повече от нея. Видял я в някакъв бар с друг мъж и вдигнал скандал. Брюстър също бил там и се намесил. Цели десет души се опитали да го спрат. Когато успели, той вече бил счупил няколко маси, огледалото, три ребра, носа и челюстта на човека, както и собствената си ръка.
Мат вдигна вежди при изброяването на щетите.
— Я какъв юнак! Подведен ли е под отговорност?
— Отървал се само с глоба — отговори Лоръл. — Опонентът не предявил иск. — Тя отбеляза нещо в бележника си. — Явно, когато Брюстър загуби контрол, положението става напечено. Мисля да потърся сестра му. Може да е говорил с нея за Ан.
— Ъхъ.
Лоръл вдигна очи и го видя да преглежда трескаво бележника си.
— Какво търсиш?
— Мисля — промърмори той и стана. — Отивам да се обадя на няколко места.
— Матю — подзе тя, като тръгна с него по коридора. — Не беше ли ти този, който държеше да споделяме информацията си и да не крием от партньора си нищо?
Той се усмихна и натисна копчето на асансьора.
— Да, ала след като се обадя по телефона.
— Значи променяш собствените си правила според ситуацията? — продължи Лоръл, щом влязоха в асансьора.
Мат я погледна, спомнил си страстта й, когато я държеше в прегръдките си, и уязвимостта в очите й. Нейната невинност.
— Когато се налага — прошепна двусмислено.
Тя почувства как по гръбнака й премина студена тръпка и погледна право напред.
— Да говорим за случая, Бейтс.
— Съгласен. — Той се усмихна и я прегърна през рамо, докато асансьорът спря. Двамата излязоха и се разделиха.
Репортерите обикновено са свикнали на груби отговори, на никакви отговори, на мълчание или на ругатни. Лоръл получи от всичко по малко, докато се опитваше да открие следите на Кейт Брюстър и въртеше номер след номер. Когато най-накрая успя, трябваше да се справи с всички видове реакции.
Сестрата на Брюстър отказа да обсъжда скандала в бара и сподели много малко за брат си. Когато спомена името на Ан Трулейн, Лоръл почувства колебание и сякаш долови лек страх в гласа на Кейт, която заяви, че не познава никой с това име.
Вдигна глава и видя Мат, който държеше слушалката, подпряна на рамото си, и пишеше нещо в бележника. Е, поне един от двамата бе успял да открие нещо, помисли си тя, макар и с неудоволствие, като стана и отиде към бюрото му. Въпреки че се опита, не успя да прочете нищо от записките в бележника му. Разсеяно взе пластмасовата чаша с изстиналото кафе и отпи. Когато го чу да споменава името Елиз Трулейн, се намръщи.
Накъде, по дяволите, биеше, зачуди се Лоръл, докато той, напълно забравил за нея, продължи да пише забързано в бележника си. Защо проверяваше Елиз? Сигурно е заложил на приликата между двете жени, реши тя. Какво общо можеше да има между избягалата първа съпруга и мъртвата втора? През главата й премина една ужасна мисъл и Лоръл спря очи върху Мат. Отмъщение? Та това беше чиста лудост! Луис не беше, Луис не можеше. — От начина, по който я изгледа, тя разбра, че Мат просто бе прочел и отгатнал мислите й, докато Лоръл не можеше да проникне по никакъв начин в неговите. Обърна се и погледна към кабинета на Дон Балинждър. Информацията, която му бяха дали, може да беше кратка, но им даваше достатъчно право да продължат разследването си.
Мат остави телефона и молива върху бюрото си.
— Е какво откри?
— Нищо, ако не се смята усещането ми че щом споменах името на Ан Трулейн, сестрата на Брюстър стана нервна. И още едно усещане. Че е много внимателна, когато става дума за брат й. А ти?
Той завъртя молива между пръстите си, ала тона не беше нервния и енергичен жест, с който Брюстър счупи своя преди няколко часа. Ръцете на Мат бяха тънки и жилави, а не елегантни като тези на Луис, нито хищни като тези на Брюстър, помисли си тя. Това бяха умели, силни и способни ръце. Като него самия. Лоръл бързо премести очи от ръцете към лицето му. Започваше да й става навик, когато мисли за него, да прави неочаквани и странни връзки.
— Мат! — повтори тя настоятелно.
— Изглежда и двете госпожи Трулейн освен еднаквия си външен вид, са имали и други общи неща — започна той. Остави молива и си взе цигара от кутията. — И двете са имали само по един жив роднина. В случая с Елиз това е леля й. Току що говорих с вея.
— Защо?
— От любопитство. — Мат издуха дима. В същото време репортерът зад тях изруга на глас и вдигна своя телефон.
— Тя ми описа племенницата си като срамежливо и тихо момиче. Елиз Трулейн явно харесвала Херитидж Оук и за разлика от Ан била готова да заеме положението на господарка на имението. Имала планове и идеи за промяна, за реконструкция и ново обзавеждане. Лелята била напълно зашеметена, когато узнала за бягството й с Чарлз. Никога преди това не била чула дори и намек от нея за връзка или нещо подобно. Мислела, че Елиз е предана и вярна до смърт на съпруга си.
— Така са мислели всички — забеляза Лоръл. — Тези неща стават без никой друг да има ни най-малко понятие. Не мога да си представя, че Елиз би споделила с леля си, че има любовен роман с Чарлз.
— Може би не. Но има друго интересно нещо — промърмори той, без да откъсва очи от Лоръл. — Елиз щяла да наследи петдесет хиляди долара на своя двадесет и първи рожден ден. Навършила ги двадесет и един месеца, след като напуснала Херитидж Оук. Ала парите до ден-днешен — тихо продължи Мат, — така си и стоят непокътнати. Никой не е предявил права към тях.
Тя го загледа, докато в главата й се въртяха идеи, въпроси и отговори.
— Може би не иска да се разкрие, за да не надуши Луис следите й.
— Петдесет хиляди долара си заслужават куража да го направиш.
— Не мога да видя връзката. Какво ще постигнеш по случая на Ан, като се ровиш в работите на Елиз?
