След това притисна с пръсти слепоочието си и позволи на страха да я превземе. То беше нещо лепкаво и неприятно, нещо което пълзеше и се разливаше по тялото й, обвиваше главата и мозъка й в мъгла. Лоръл се облегна на гардероба и се съсредоточи единствено върху дишането си. Трябваше да го преодолее. Трябваше да отиде в блатото. Сега просто беше задължително, особено след като видя какво има в кутията. Ако не отговореше на заплахата, значи се бе предала. Ако някой я заплашваше, значи се страхува от нещо. И от нея.

Ан Трулейн се е страхувала от блатото. Лоръл оправи изтърканите си джинси и се почувства готова. Разбираше страха й. Той нямаше обяснение. Ан просто се беше страхувала. Лоръл не вярваше, че доброволно бе отишла в тъмното и страшно за нея място. До тази вечер, докато не видя кутията с мъртвата змия, тя не осъзнаваше така ясно този факт. Сега, когато сама беше уплашена, си даваше точна сметка за всичко. И въпреки това щеше да отиде.

Лоръл светна нощната лампа и започна да търси обувките си. Той беше загрижен за нея. Можеше да го разбере, ала не можеше да го приеме. Любовта може би я бе накарала да му позволи да я превземе, но колко други неща можеше да му даде, след като веднъж вече бе започнала? Каквото и да чувстваше към нея, помисли си тя, докато завързваше високата си обувка, то беше, защото бе такава. И най-доброто, което можеше да направи и за двамата, бе да си остане такава, каквато беше.

Ядосана на собственото си объркване, Лоръл се обърна и взе другата обувка.

Когато се върна, Мат я намери седнала на пода на стаята, бореща се с връзките. Беше се облякъл и екипирал подобно на нея. Беше се поуспокоил дори просто си даде сметка, че докато беше с него, щеше да бъде в по-голяма безопасност. Беше си обещал, че ще я наглежда и следи като ястреб всеки миг от пребиваването им в блатата на Херитидж Оук.

— Проблеми ли имаш?

— Не знам какво е станало и изобщо как е могло да стане — промърмори та, като продължаваше да се бори с връзките. — Сякаш някой е дошъл, нарочно е вързал връзките на възли и е скрил обувките ми на две различни места.

Той я изгледа изненадано.

— Не може да бъде. Винаги съм мислел, че си много подредена и организирана.

— Аз съм. Когато съм на работа. По дяволите! — изруга тя, защото счупи един от ноктите си и продължи да се бори с връзките. — Имам нужда от фенерче, нищо не виждам на тази светлина. — Като се поизправи на крака, Лоръл тръгна към кухнята.

— Знаеш ли, Лорилай — последва я Мат. Ако имаше само няколко молекули повече, нямаше да можеш да влезеш в тези панталони.

— В блатото ще бъде тъмно.

Той я потупа по дупето.

— Не чак толкова, че да не виждам това.

Тя се усмихна, извади фенерче от чекмеджето в кухнята и го запали.

— Тогава ще вървиш пред мен, за да не се разсейваш с анатомията ми.

— Предпочитам да гледам движението на задните ти джобове. Гледката е зашеметяваща. — Мат я прегърна с ръка през раменете и тръгна към вратата.

— Те не се движат. — Лоръл беше готова да спори, ала спря и загледа вратата. — Защо тази врата е счупена?

— Ти беше прекалено заета да пищиш, за да ми отвориш — обясни Мат. — Дължа ти една вечеря заради щетите.

— Ти си счупил вратата? — обърна се Лоръл към него и го загледа удивено.

Той се засмя на физиономията й преди да я притегли към себе си.

— Нали трябваше да вляза по някакъв начин. Е, хайде сега, много важно! Една счупена врата.

Счупил е вратата, за да влезе при мен! Мисълта я зашемети и удиви. В началото на стълбите тя спря и обви с ръце кръста му.

— Знаеш ли, Мат, винаги съм имала особена слабост към рицарите на бели коне, които спасяват девици, изпаднали в беда.

Той обгърна лицето й с две ръце, преди да го целуне.

— Дори и към изцапаните с кал?

— Особено към тях.

ОСМА ГЛАВА

Мат паркира колата си в сянката на стената, която обграждаше имението на Трулейнови. В момента, в който изгаси мотора, настъпи мъртва тишина. Почувства, въпреки че Лоръл мълчаливо слезе от автомобила, нейното съжаление и неодобрение за единственото нещо, което избягваха да споменат. Нахлуването без разрешение в собствеността, принадлежаща на Луис. Също така знаеше, че за това нямаше да говорят и в бъдеще. Той напипа фенерчето в задния си джоб.

— Ще те пусна пред мен.

Тя кимна, постави крак в сплетените му ръце и се хвана за горния ръб на стената. Прехвърли се леко, подпря се на корем и му подаде едната си ръка. Мат я хвана здраво. Хватката му беше суха и силна и той задържа ръката й, докато и двамата не се приземиха от другата страна на стената.

— Защо ми се струва, че това упражнение си го правил и друг път — прошепна Лоръл, докато бършеше ръце в джинсите си.

Мат се засмя в тъмнината.

— Ами да речем, че ми се е налагало да преодолея някоя и друга стена в кариерата си.

— Не говориш само метафорично, нали?

— Е, хайде сега, не издребнявай. И аз мога да кажа за теб, че я прехвърли като ветеран но прескачане на стени.

Тя хвърли бегъл поглед наоколо. Беше тъмно, но контурите на къщата се забелязваха в далечината.

— Предполагам, че няма да окажеш съпротива, ако ни хванат. Това е федерално престъпление.

О, Боже мили, толкова е близо до мен, помисли си, а седим и си говорим за Луис и неговата собственост Той взе ръката й и я отведе встрани от стената.

— Няма да ни хванат — увери я тихо.

Движеха се безшумно, като сенки. Прекосиха северната морава. Не им бяха необходими фенерчета. Светлината от луната беше призрачна, ала достатъчна, за да виждат посоката и пътя си. Въздухът беше спокоен, но в никакъв случай тих. Нощните птици пърхаха в дърветата, шепотът им се сливаше е шума на листата. Над всичко преобладаваше хорът на щурците.

Светулки се щураха в нощта с малките си фенерчета. Миришеше упоително на летни цветя и свежа зелена трева.

Лоръл видя началото на блатото. Отвращението и неохотата й бяха така неочаквани и дълбоки, че се наложи да се насили, за да продължи да върви. Ала ръцете й инстинктивно стиснаха пръстите на Мат. Неговата длан беше студена и суха.

Дали и той чувства същото, запита се тя, докато по гръбнака й преминаха тръпки. Дали чувства студа и заплахата, които излъчваше това място? То съдържаше своите тайни и ги пазеше ревниво. Тайните, който изпаренията и гнилите му треви хранеха и поддържаха. Лоръл потръпна, когато пътеката тръгна надолу.

— Това е мястото — рече тихо Мат. — Точно тук, Лоръл. Излъчва нещо лошо — прошепна смразена тя и потръпна. После пристъпи под дърветата.

Определението я накара да потисне страха си. Въпреки че продължи да държи ръката му, пръстите й отслабиха хватката си.

— Трудно ми е да повярвам — подзе тихо Лоръл, — че дори подтиквана от любовта или страстта, една жена би избрала подобно място, за да изневери на мъжа си. Доколкото си спомням, името й е било Друзила.

Мат неочаквано се засмя и извади фенерчето си.

Вы читаете Партньори
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату