Когато излезе от банята, цялата беше пламнала и трепереща. И не знаеше дали от студената вода или от целувките на Мат. Обви плътно с хавлия гърдите си и го погледна.
— Направо съм впечатлена. — Когато усмивката му се разшири, тя продължи. — Не си мисли нищо особено. Впечатлена съм от факта, че си такъв спестовник, та да правиш икономии дори на водата.
— Това е смисълът на живота ми. — Той дръпна хавлията от нея и се усмихна. Трябва да правим икономии и с пералнята. Знаеш ли колко вода използва една перална машина? — Очите му я обгърнаха. — Я отивай в леглото, че ще настинеш!
Лоръл се упъти към спалнята, като го остави да се наслаждава на голотата й.
— Предполагам, че трябва да изгася и лампата, за да правя икономия на ток. Или да ти спестя разходите.
— Единствено и само поради силно развито гражданско чувство — поправи я Мат, сетне неочаквано я сграбчи през кръста и скочи в леглото заедно с нея.
— Слушай какво, Бейтс…
Но той я прекъсна и задуши с прегръдката си. Искаше да я дразни, да продължи закачливата и възбуждаща игра, която започна под студените струи на душа. Ала краката й се обвиха около него, тялото й бе готово, а устните…
— О, Господи! Лоръл, искам те.
Мат забрави търпението, а тя необходимостта от него. Той забрави учтивостта, а Лоръл необходимостта от нея. Езикът му търсеше из устата й някакъв вкус, който може би бе пропуснал. Нетърпението им растеше, а устните й допринасяха за това, защото бяха настоятелни и търсещи.
Този път тя нямаше да бъде изкушена, нито прелъстена, а щеше да вземе и получи това, което искаше.
Преди не бе знаела, че страстта може да изтрие всички уроци на възпитанието и следи на цивилизацията. Вече го бе научила. Потънала в забрава, Лоръл галеше с ръце и устни всичко, което можеше да се гали. Мат миришеше на сапун и лекият му аромат замайваше главата й.
Бяха две сенки в леглото. Две преплетени, слети сенки, но страстта им имаше форма. Беше нещо материално. Може би изминалите часове бяха дали своето отражение и ги караха да вземат с настървение това, което може да бъде намерено между един мъж и една жена. Влажна кожа, забързано дишане, учестен пулс. И за двамата това беше моментът. Настоящето, което единствено съществуваше и имаше значение. Всичко от вчера и утре беше забравено.
Мат знаеше, че бе бърз и груб ала не можеше да се овладее. Тялото й бе същото като преди няколко часа. О, Господи, нима това се бе случило само преди няколко часа? Тънко, гладко и живо. Но той чувстваше промяната и тя идеше отвътре. В нея имаше едно ново нетърпение и настойчивост, които го подлудяваха.
Устните му се откъснаха от нейните, тръгнаха по гърдите й, стигнаха до стомаха и покриха кожата й с гладни целувки. Необходимостта да я вкуси вече беше така силна, както желанието да експериментира. Лоръл искаше всички онези неща които вече и беше дал но искаше и онези неща които още не бе. Тайните които бяха останали. Тя искаше да научи за него всичко, което можеше да бъде научено.
Вълна след вълна от сладко удоволствие се разливаха по тялото й докато той продължаваше да я целува и гали. Не можеше да има нещо по-върховно от това, което изпитваше в момента. И въпреки, че тази мисъл се въртеше в главата и Лоръл продължаваше да изпитва все повече и повече. Сърцето му биеше в ритъм с нейното. От тялото й се излъчваше нетърпение, което преливаше в него и се връщаше два пъти по-силно обратно в нея.
— Мат — прошепна името му Лоръл. — Искам те. — Устата му се завърна по познатия път. Всеки негов дъх се сливаше с всеки неин. Тя видя в очите му да проблясва светлина и отново вдъхна аромата на сапун и сол.
— Искам те — прошепнаха едновременно те.
Лоръл се надигна и го прие.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Небето беше ниско и прихлупено. Плътни, метално сиви облаци бяха хванали горещината и влагата в капана си, така че дъждът, който щеше да се излее, нямаше да бъде заплаха, а благословено облекчение. Листата на дърветата не помръдваха, а напротив, висяха безпомощно отпуснати в очакване.
Лоръл се наведе и позволи на лепкавия въздух да навлезе през прозореца на колата. От двете страни на пътя се извисяваха дървета и хвърляха немощна сянка, която предлагаше само слабо прикритие от невероятната жега. Като ги гледаше, тя си помисли, че би желала да седне под някое от тях, близо до студената вода на реката, върху влажната мека трева.
Пътуваха към Херитидж Оук за трети път пред последните два дни. И всеки път сякаш ставаше все по- трудно да намерят отговорите, които искаха да открият.
Луис щеше да бъде сърдит, в това нямаше съмнение, помисли си Лоръл. Мъжът, когото бе видяла вчера, днес щеше да бъде бесен, че отново го безпокоят. А Мариън, тя щеше да е обидена, помисли си с леко чувство за вина. Обидена, че бе принудена да говори и обсъжда неща, които смяташе за неприятни и непристойни както за нея, така и за брат си.
Не бива да мисля за това, рече си Лоръл и завъртя глава да погледне през прозореца. Защото всъщност какъв друг избор имам? Въпросите трябваше да бъдат зададени, думите трябваше да бъдат изречени и отговорите произнесени. Вече бе много късно да се връща назад. Ако наистина имаше нещо, то по-добре въпросите да бъдат зададени от мен.
Знаеше защо Мат мълчи. Беше й предоставил време да се съвземе, да подреди мислите и чувствата си, преди да пристигнат в имението. Деликатен. Странно, помисли си с лека усмивка тя. Преди седмица можеше да се закълне, че Матю Бейтс изобщо не знаеше какво е деликатност. И никога не бе чувал тази дума. Но през последните няколко дни беше научила нещичко за него. Е, не всичко, намуси се Лоръл, спомнила си картините в апартамента му. Ала все пак няколко, и то важни неща. Най важното от които бе, че го обича.
Все още не бяха говорили за това, което се случи помежду им. По някакъв необясним начин тя чувстваше, че и двамата продължават да изучават чувствата на другия. Леко, спокойно, внимателно, не бързай, не настъпвай. Ето, това бяха думите, които се въртяха в главата й. И Лоръл се чудеше дали същите думи не се въртят и в неговата.
Всичко стана толкова бързо.
Една година беше минала. Толкова бързо, помисли си тя с усмивка. Каквото и да се бе зародило помежду им през тези месеци, то бе до такава степен пренебрегвано, че внезапният изблик на страст бе напълно неочакван. Но това ли бе всичко, което искаха? Щеше й се да има смелостта или увереността да го попита.
Лоръл се обърна и загледа профила му. Силен, красив, с лесно появяваща се усмивка и засмени очи. И все пак това не бе всичко. От статиите му вече знаеше, че можеше да бъде ироничен, интуитивен или добър. Беше открила също така, че можеше да бъде и нападателен, когато трябваше. Ала това не бе истинската му природа. Беше нетърпелив, неуморен мъж, който просто водеше играта по свой собствен начин. И през призмата на любовта, коя то осъзна, че изпитва към него, за свое собствено учудване ти откри, че той й харесваше точно такъв.
Партньори, помисли си Лоръл и усмивката й се разшири. Най-добре ще е да свикнеш с това положение, Бейтс, защото имам намерение да останем такива още дълго време.
— Какво видя, че ти хареса толкова? — попита Мат. Тя отметна глава и продължи да го наблюдава. Играй играта, повтори си наум.
— В интерес на истината, видях нещо хубаво и то все още ме изненадва.
Той се засмя и, без да изпуска пътя от очи, посегна и я погали по косата.
— Луд съм по твоите комплименти, Лоръл. Човек никога не знае дали го хвалиш, или смачкваш. И къде ще го натикаш.
— Не си вири носа, момче.
