предпочиташе да я гледа ядосана, отколкото уязвима. — Ако икономката знае за Брюстър, а от начина по който реагира, явно знае, кой друг би могъл да знае?
— От прислугата нищо не остава скрито, Мат. Те винаги знаят всичко.
— Но нито един от тях не спомена името му, когато ги разпитваха в полицията.
Лоръл скръсти ръце, за да спре да тропа с пръсти по стола.
— Ако го бяха споменали, значи щяха да хвърлят сянка на съмнение върху репутацията на Ан и следователно върху тази на Луис. Освен това си спомни, че разследването бе предприето, за да се установи причината за смъртта й и се стигна до заключението „нещастен случай“.
— А сега?
— Прислугата е лоялна към Луис — отвърна уморено тя. — Те никога няма да клюкарстват по негов адрес с разни непознати за нещо, което ще му причини още повече болка.
— Имам връзки — намуси се Мат. — Бих могъл да накарам някой да ги пораздруса.
— Недей все още. Още няколко дни. — Тя взе ръцете му в своите, когато той застана до нея. — Не искам полицията да притисне Луис, не и докато все още има и други възможности. Нямаме достатъчно основание да поискаме възобновяване на разследването. Знаеш го, нали?
— Може би да, може би не. — Мат се усмихна и въздъхна. — Само няколко дни, Лоръл. Това ти обещавам.
— Лоръл, господин Бейтс. — Мариън влезе в приемната и протегна ръце към Лоръл. — Моля, седнете. Извинете, че ви накарах да почакате, ала ние не ви очаквахме.
Лоръл долови лекото неодобрение в тона й.
— И ние се извиняваме, Мариън. Надявам се, че не сме ви попречили много.
— Е, имам малко работа — тя стисна ръцете на Лоръл, преди да седне на любимото си кресло срещу нея. — Ще пиете ли кафе? Или може би нещо разхладително? Днес е много мрачен ден.
— Не, благодаря. Няма да ви отнемем много време. — Говорим си като на парти, помисли си тъжно Лоръл. Колко е лесно да прикриеш неприятностите с любезен, светски разговор. — Трябваше да поговорим с теб и Луис отново. Важно е.
— О! — Мариън премести очи от Лоръл към Мат и обратно. Боя се, че Луис го няма.
— Ще се върне ли? — попита Мат, без да приеме поканата й да седне.
— Не мога да отговоря. Тоест, не зная кога. Извинете. — Изражението й се промени. Веждите й се събраха, сякаш се насили да каже нещо неприятно. — Истината е, че не съм сигурна дали ще се съгласи да говори с вас.
Това я огорчи, но би трябвало да го очаква. Лоръл успя да запази спокойствие.
— Мариън, Мат и аз вчера се срещнахме с Нейтън Брюстър.
И двамата внимателно наблюдаваха лицето на жената и забелязаха всяка промяна в неговото изражение. Вълнение, раздразнение, съмнение. Всичко премина като облак и много бързо изчезна.
— Така ли? И защо?
— Защото е бил влюбен в Ан — отговори Лоръл. — И това е било неговата малка тайна.
Очите на Мариън бяха леденостудени. Сега в тях се четеше само раздразнение.
— Ан беше хубаво дете. Всеки мъж би бил привлечен от нея.
— Не казах, че е бил привлечен — поправи я Лоръл. — Той е бил влюбен в нея. По свой начин. Искал е тя да напусне Луис.
Лоръл видя как гърлото на Мариън затрепери, преди за заговори. Тънката златна верижка на шията й се движеше нагоре, надолу.
— Какво е искал господин Брюстър не означава нищо. Ан обичаше Луис.
— Значи си знаела? — Лоръл погледна внимателно и настойчиво Мариън в очите, светлосиви като очите на брат й.
За миг Мариън не отговори, после въздъхна.
— Да — рече тихо тя. — Знаех. Беше невъзможно да не разбера от начина, по който я гледаше. Ан беше силно притеснена. — Вдигна ръце, после ги отпусна. — Тя сподели с мен, защото не знаеше как да постъпи. Ан никога нямаше да напусне Луис — прошепна Мариън, докато пръстите й приглаждаха някакви невидими гънки по полата. Въпреки нервните движения, очите й оставаха спокойни и студени, сякаш ръцете бяха част от друг организъм, неконтролиран от мозъка, който направляваше очите. — Тя го обичаше.
— А Луис знаеше ли?
— Нямаше какво да знае — отвърна остро Мариън, след което се опита да възвърне спокойствието си. — Ан говори само с мен, защото този мъж я беше разстроил. Беше споделила и със сестра си, че той я притеснява. Ан обичаше Луис — натърти тя. — Ала какво значение би могло да има това сега? — Погледна и двамата с измъчени очи и пръстите й смачкаха тънката материя на полата. — Горкото дете е мъртво, а слуховете, подобни гнусни слухове ще направят живота на Луис още по-труден. Лоръл, не можеш ли да ги спреш? Трябва да разбереш, че това само ще усили натиска върху Луис.
— Ако нещата бяха толкова прости — започна Мат, преди Лоръл да успее да отговори. — Вие как мислите, защо някой би изпратил предупреждение на Лоръл?
— Предупреждение ли? — Мариън вдигна сепнато глава, а пръстите й спряха нервната си игра с полата. — Какво предупреждение?
— Някой беше оставил кутия пред прага на вратата ми — рече доста спокойно Лоръл. — Вътре имаше мъртва змия.
— О, Господи! Господи, Лоръл! — Мариън протегна ръце да я прегърне. Ръцете й очевидно трепереха. — Защо е направил такова гнусно нещо? Кога? Кога стана това?
— Вчера в късния следобед. Няколко часа, след като напуснахме Херитидж Оук.
— О, скъпа, ти сигурно си — Ан беше ухапана от змия — прошепна Мариън, сякаш току-що се бе сетила за това. — Ти си мислиш, Не, Лоръл, ти не можеш да мислиш, че Луис би направил такова нещо! Не вярваш, нали?
— Аз не бих желала да мисля, че е Луис — поправи я Лоръл. — Ние решихме, че ще е най-добре, ако знаете за този инцидент.
С малко поуспокоено дишане, Мариън отпусна ръце.
— Сигурно много си се уплашила. Моите нерви а и нервите на Луис — тя спря и поклати глава. — Аз, разбира се, ще му кажа, но…
— Госпожице Мариън?
Стресната, тя обърна глава към вратата.
— Да, Бини?
— Извинете, но госпожа Холистър ви търси по телефона. Относно благотворителната дейност за болницата. Много настоява да говори с вас.
— Да, да, разбира се, кажи й, че ей сега ще дойда. — Мариън се обърна и оправи яката си. — Извинявай, Лоръл, за всичко. Ако искаш да почакаш тук, ще приключа разговора и се връщам веднага. Ала не зная какво още бих могла да ти кажа.
— Всичко е наред, Мариън. Върви. Ние ще си ходим.
— Браво, малката! След като веднъж я захапа — изкоментира Мат, когато останаха сами, — не я изпусна от зъбите си.
— Така ли? — Без да го погледне, Лоръл взе чантата си и стана. — Професионален навик, предполагам.
— Лоръл! — той я хвана за раменете, а тя го погледна. — Престани да се измъчваш. Не го прави повече.
— Бих те послушала с удоволствие, ако можех — прошепна Лоръл, обърна се и се загледа през прозореца. — Не ми хареса начина, но който тя реагира, когато споменах името на Брюстър.
— Знае повече, отколкото казва. — Мат докосна косата й. Искаше да я придърпа и притисне към себе си.
— Луис е навън — рече тихо Лоръл. — Искам да говоря с него. Сама, Мат.
Той отстъпи, изненадан, че една толкова обикновена молба можеше да го засегне така дълбоко.
— Добре.
Когато тя излезе през голямата врата, пъхна ръце в джобовете си и приближи към прозореца. И без ни
