— Веднъж ми каза, че имам хубави очи.
— Нима? — вдигна учудено вежди тя.
— Е, тогава беше на четири мартинита.
Лоръл се разсмя, докато преминаваха под портата на имението Херитидж Оук.
— Че то знае ли човек какви глупости може да наговори в подобно състояние! Всъщност какъв цвят са очите ти?
Мат ги присви и се обърна към нея.
— Сини — промълви тихо тя и прехапа езика си. — Сини очи и руса коса. Най-обикновеното съчетание. Но ти си постигнал най-доброто от него.
— Аха. Жалко за брадичката ти. — Лоръл машинално вирна брадичка.
— Моята брадичка няма нищо общо с това — подметна тя, докато колата спря.
— Не съм забелязал. — Той извади ключовете от колата и излезе. Беше я раздразнил. Сега, като я наблюдаваше как гледа към къщата, веднага забеляза разразилата се в нея вътрешна борба между чувствата и професионалния дълг. Щеше да победи професията, ала не и без Лоръл да плати цената.
— Мат, Мариън ще ни приеме, защото възпитанието не й позволява друго но… — тя се поколеба, докато изкачваха стълбите към вратата. — Съмнявам се, че Луис ще иска да говори с нас.
— Ще трябва да го убедим все пак — рече Мат и остави чукчето да хлопне силно по вратата.
— Не ми се ще да го насилвам точно сега. — Но начинът, по който той завъртя глава и я погледна, я накара да млъкне.
— А кога?
Лоръл отвори уста, ала раздразнението, изписано на лицето му, я спря.
— Добре — промърмори тя и обърна очи към вратата.
— Добре.
Вина. Мат чувстваше, че я измъчва чувство за вина и не бе съвсем сигурен какво да направи и как да постъпи.
— Лоръл — подзе той, но в този миг вратата се отвори и прекъсна думите му.
Бини ги изгледа, като в очите й първо се появи изненада, а сетне нещо друго, което много бързо изчезна.
— Госпожице Лоръл, не очаквахме да ви видим отново толкова скоро.
— Здравей Бини. Надявам се, че не звучи нахално, ала трябва да говорим с Луис и Мариън.
Очите на Бини се спряха на Мат, после се върнаха обратно върху Лоръл.
— Господин Луис е в лошо настроение. Мисля, че моментът не е подходящ.
— Лошо настроение ли? — повтори Лоръл. — Да не е болен?
— Не. — Тя поклати глава, но се поколеба, сякаш не знаеше какво точно да каже и търсеше подходящата фраза. — Той не е добре — рече икономката и сплете дългите си пръсти.
— О, съжалявам. — Лоръл й се усмихна безгрижно и се намрази за това. — Няма да му отнемем много време. Важно е, Бини.
И без да изчака да бъде поканена, тя влезе в къщата.
— Добре. — Лоръл почувства дългия поглед, който Бини й отправи, докато затваряше вратата. — Влезте в приемната. Аз ще съобщя на госпожица Мариън за вас.
— Благодаря ти, Бини — Лоръл взе ръката й. — Луис често ли не е добре?
— От време на време.
Тя сложи и другата си ръка върху тънката твърда длан на икономката, сякаш искаше да я накара да разбере.
— Той откога изпада в лоши настроения, откакто я няма Ан ли? Или откакто се ожени за нея?
Устните на Бини се свиха в тънка линия. Като жена, свикнала с къщата, в която живее, и с хората в нея, тя обгърна с поглед стаята, стълбите и направи бърз и почти незабележим жест. Сетне проговори, ала думите бяха забързани и на френски.
— Вие го познавате, госпожице Лоръл. Но тук толкова неща се промениха. Имаше толкова много мъка. Нищо не е останало от времето, когато идвахте за своя следобеден чай и за уроците по езда.
— Разбирам, Бини. Искам да му помогна.
Погледът на жената отново обходи приемната.
— Преди — започна тя, — след като господин Чарлз избяга, ала преди господин Луис да доведе тук момичето той изпадаше много често в лошо настроение. Бродеше из къщата като призрак и си говореше сам. Или се заключваше в библиотеката часове наред. Ние се притеснявахме, но — Бини сви безпомощно рамене. — След това започна да излиза по работа и сякаш се пооправи. Минаха години. Не бяха лесни, ала поне бяха спокойни. После доведе момичето, неговата нова жена.
— И нещата отново се промениха? — попита Лоръл.
— Да, към по-добро. — Икономката се поколеба. Лоръл си помисли, че отлично разбира борбата, която жената води между своята лоялност към господарите и истината. — Бяхме изненадани. Тя си приличаше като две капки вода с първата. Дори гласът й беше същият. Много ни беше странно да я срещаме в къщата. Но господин Луис беше щастлив. Отново беше млад. Само понякога ставаше замислен и се затваряше сам в библиотеката.
Като се опита да не обръща внимание на топката в стомаха си, Лоръл продължи да разпитва.
— Бини, страхуваше ли се Ан, когато Луис ставаше замислен?
Икономката отново сви устни.
— По-скоро бе изненадана.
— Тя беше ли щастлива тук? — Кафявите очи на жената потъмняха.
— Казваше, че къщата й се струва като излязла от приказките.
— А блатото?
— От него се боеше. Стоеше далеч. Онова, което е там — продума тихо Бини, — е най-добре да си остане там. И да бъде оставено на мира.
— А какво има там? — попита бързо Лоръл.
— Духове — отговори така просто Бини, че Лоръл потръпна. Нямаше начин да се пребори със старите легенди и поверия. Затова се съгласи.
— Ан виждаше ли често Нейтън Брюстър?
— Тя беше предана съпруга. — Тонът на икономката леко се промени, ала достатъчно, че да се усети. Чувството на лоялност към господарите беше надделяло.
Лоръл реши да зададе последния си въпрос.
— Знаеше ли Луис, че Брюстър с влюбен в жена му?
— Това не е моя работа — отговори твърдо Бини и поклати глава с неодобрение, сякаш искаше да каже „нито пък ваша“. Лоръл чу неизречените думи много ясно.
— Ще съобщя на госпожица Мариън че сте тук. — Икономката се обърна и излезе.
— По дяволите — изруга Лоръл. — Ето че загубих и нея.
— Седни — посъветва я Мат като й поднесе стол — и ми кажи за какво си говорехте.
Лоръл седна и започна тихо да му разказва.
— Каза ми, че Луис често изпадал в мрачни настроения след бягството на Чарлз и Елиз. Необясними настроения — добави тя. — Прислугата се тревожела за него. След това започнал да излиза, да пътува по работа. Не очаквали да доведе Ан и нейната прилика с Елиз предизвикала учудване и приказки, но Бини явно е харесвала Ан. Каза, че Луис бил щастлив с нея и че Ан също била щастлива.
Лоръл въздъхна, облегна се назад на стола, ала пръстите й барабаняха по рамката.
— Спомена за местните предания за блатото.
— Отново духовете ли?
— Престани да бъдеш толкова критичен — прекъсна го нетърпеливо тя. — То си е естествено и освен това придава особена прелест на мястото — довърши Лоръл.
— Струва ми се, че чух да споменавате името на Брюстър — продължи той, без да спори с нея.
— Да. Бини каза, че Ан е била много предана съпруга. Опитах се да я притисна — тя вдигна очи към него. — Тогава Бини си отиде.
— Забрави за малко чувствата си и се опитай да мислиш трезво — предложи рязко Мат, защото
