— Ще трябва да поговорим още веднъж с Луис и Мариън.
— Знам. — Мат се загледа в нощта, осветена от фаровете на колата. После натисна запалката, Може би ако напълнеше дробовете си с дим, щеше да престане да усеща неприятния дъх на блато в тях. — Утре.
Тя се облегна на седалката и затвори очи. Утре беше много близко, за да мисли за него.
— Не знам ти как се чувстваш, но аз умирам от глад.
Той обърна глава и я погледна. Беше все още малко бледа, ала това може би се дължеше на лунната светлина. Гласът й бе спокоен, а дишането равномерно. Не се долавяше страх, дори когато лежеше на земята. Объркване да, изненада от това, че е била хваната неподготвена. Но не и страх.
Така, с облегната назад глава и сенките, танцуващи по лицето й, Мат си помисли колко много му прилича на Оливия. Уникална, забавна, неповторима. Усмихна се, взе ръката й в своята и я целуна.
— Ще поръчаме пица и ще си я вземем у дома.
Макар че не разбра какво промени толкова бързо настроението му, Лоръл се съгласи с него.
— Искам я с всички подправки и сосове нареди тя.
Минаваше два след полунощ, когато Лоръл се отдръпна от масата на Мат от опушено стъкло. Не можеше да каже, че апартаментът му бе точно това, което бе очаквала, защото просто нямаше идея какво бе очаквала. Забеляза само, че той води прост и естествен начин на живот. Огромни пухени възглавници, дебел мек килим, успокояващи цветове и всичко това съчетано стилно и с определено желание за удобство.
На стените нямаше стари вестници в рамки, нито Пикасо, а две маслени картини от неизвестен художник. И двете бяха изгледи от Ню Йорк. Едната показваше елегантността и блясъка на града, другата представяше тясна крива уличка с грозни мръсни сгради, олющени фасади и мътни прозорци. И двете бяха отлично изпълнени, а контрастите я заинтригуваха. Тя си помисли, че той сигурно познава града и живота в него и от двете му страни.
— Не мога повече, ще се пръсна — рече Лоръл, когато Мат отряза още едно парче пица и го постави в чинията й.
— Хайде, хайде. Няма да преядеш.
Тя стана, взе чашата вино в ръка и тръгна из стаята. Краката й потънаха в килима.
— Харесва ми тук. Ти явно обичаш — Лоръл размърда босия си крак в пухкавия килим — да се чувстваш комфортно.
— Като всички хора. — Той я наблюдаваше, докато приближи стерео уредбата и започна да избира музика.
— М-м-м-м. Така е, ала не всеки прави изкуство от това. — Тя остави плочата встрани и загледа картините по-внимателно. — Много са добри — изкоментира след малко. — Не познавам художника, но имам чувството, че ще видя и други негови работи.
— Той ще се зарадва да го чуе. — Мат вдигна чашата си и загледа над ръба й. Виното беше тежко и сладко. — Израснали сме заедно от деца.
— Наистина ли? — Лоръл поклати глава заинтригувана.
— Липсва ли ти? Ню Йорк имам пред вид? — Погледът му премина от картините обратно към чашата с вино.
— Не.
— Обаче си ги взел със себе си.
— Ние непрекъснато влачим нещо със себе си — промърмори той, после стана и прибра остатъка от пицата в хладилника.
Тя се намръщи след него. Какво ли означаваше това, помисли си, докато отново гледаше картините. Израснали заедно, съседи, сред мръсните улички и грозните сгради. Когато Мат се върна от кухнята, Лоръл все още стоеше пред картините.
— Значи си израснал тук.
Той не можеше да види коя от двете картини гледа, за да разбере какво мисли и за какво говори.
— Да. — Мат измъкна ризата през главата си и се упъти към банята. — Искам да си взема един душ.
— Мат! — Тя тръгна след него и хвана ръката му чак на вратата на банята. Видя нетърпение в очите му, ала го пренебрегна. — Беше ти тежко, нали?
— Оцелях — отвърна безизразно той. — Не всеки оцелява. — Съчувствието й пролича машинално в очите й, в докосването на ръката й, в гласа й.
— Разкажи ми.
— О, моля те, остави.
Лоръл го загледа изненадана. Не очакваше резкия и груб тон. Отстъпи крачка назад и това беше отбой.
— Добре. Извинявай. Благодаря за пицата. Ще се видим утре.
Мат я хвана за раменете, за да я спре.
— Лоръл, не можеш да си идеш в апартамента, защото вратата ти е разбита и не се затваря.
Тя посрещна погледа му спокойно.
— Не всички от нас се нуждаят от ключалки и катинари, Мат.
— По дяволите — изтърва се той и направи опит да потисне гнева си. Знаеше, че все още бе под напрежение заради случката в блатото и че все още бе объркан заради това, което се случи помежду им в леглото. Чувствата го изпълваха и се променяха и Мат не можеше да се справи с тях. — Слушай, израснах в отвратително, бедно предградие на Ийст Сайд. Това няма нищо общо е теб. Нищо!
Значи беше сипала сол в раната, помисли си Лоръл, като го погледна.
— Достатъчно, всичко е наред — рече тихо тя. — Нека да го наречем само професионално любопитство и толкоз.
— По дяволите, Лоръл! — Той я сграбчи за раменете, когато тя отново се упъти към вратата. — Не можеш да спиш сама тази нощ там!
— Не ми казвай какво мога и какво не мога да правя.
— Казвам ти! — отвърна яростно Мат. — И ти ще направиш точно това, което ти казвам!
Лоръл го изгледа високомерно.
— Махни ръцете си.
Той почувства, че кипва, ала свали ръце от раменете й.
— Извинявай.
— Не ми дължиш никакви извинения — рече тихо тя.
— Дължа ти. — Мат вдигна глава, очите му бяха тъмни и замислени. — Обидих те, без да го искам.
— Не, всичко е наред. — Изведнъж гневът я напусна и от него не остана дори и следа. — Заслужавах си го.
— Не, аз… — той се поколеба, но реши да продължи. Не беше готов да протака. — Не искам да споря с теб, Лоръл. Виж, много е късно вече, а и двамата имаме достатъчно работа утре. Няма да мога да си вдигна главата. Не ми се ще да се ровя в миналото точно тази вечер.
Тя обви ръце около него. Въпреки че ядът все още бе някъде в нея, просто не можеше да се възпре.
— Никакви въпроси тази вечер.
— Лоръл! — Мат покри устните и със своите. Напрежението отслабна и той почувства как желанието прониква в него, милиметър по милиметър. — Остани тук — прошепна. — Моля те, остани с мен.
С въздишка, изпълнена със задоволство и радост, тя постави глава на рамото му.
— А ще ме пуснеш ли първа в банята? — Чу тихия му смях.
— Разбира се. Ала ние можем да се изкъпем заедно. Чувала ли си за воден режим и икономии на водата?
— Не, никога.
— Наистина ли? — Той я задърпа за ръката към банята. — Това е, когато има криза за вода. Ще ти разкажа.
Лоръл се смееше, докато Мат сваляше блузата през главата й.
