— Точно така. — Той се разкърши и зашари с фенерчето наоколо. — Странно, че е успяла да стигне до центъра на блатото и едва тук се е предала. — Мат изруга. Нищо нямаше, помисли си ядно, нищо нямаше да намерят. Но всъщност какво, по дяволите, търсеха? И какво бе очаквал? — Много ми се иска да бях прочел онези писма. Само да ми паднат!
— Който и да ги е взел, сигурно веднага ги е унищожил, ако в тях е имало нещо важно.
— Чудя се дали Сюзан — той спря насред думата, защото в светлината на фенерчето му проблесна нещо. Наведе се и вдигна малко парче метал от земята.
— Какво е това?
— Изглежда като парченце от накит. Ще го видим по-добре през деня. — Мат се изправи и го завъртя между пръстите си. — На Ан ли е?
Лоръл го взе и го поизчисти от полепналата кал.
— Не знам. Цял месец в калта — тя го освети със своето фенерче, а в паметта й се опита да изплува някакъв смътен спомен. — Прилича ми на част от медальон. Скъп е, виж колко сложен механизъм има. — Споменът се промъкна, сякаш се поизбистри, сетне изчезна. Лоръл тръсна глава нетърпеливо. — Познат ми е — промърмори тя. — Като че ли беше на леля Елен. Луис може би го е подарил на Ан след сватбата.
— Можем да проверим колко струва. — Мат го взе от нея и го мушна в джоба си. После зашари с фенерчето си по двата бряга на реката. — Стой тук. Искам да отида по-наблизо и да поогледам.
— Какво?
— Ако знаех какво, нямаше да имам чувството, че съм тръгнал да гоня дивото.
— Ще дойда с теб.
— Лоръл, долу е голяма кал и мръсотия, като джунгла е. Направо си щастлива, че все още не сме попаднали на някое змийско гнездо. Не предизвиквай съдбата.
Тя си спомни отровните водни змии, които плуваха из реката, и потръпна от ужас.
— Добре, ала имаш само две минути, Бейтс. Ако се забавиш повече, идвам след теб.
— Две минути. — той я целуна леко. — Ти стой тук.
— Няма да мърдам.
Тя загледа лъча на фенерчето, който играеше в тъмнината и се отдалечаваше, после тръгна надолу към реката. Мат не знаеше какво търси, но Лоръл разбираше желанието му да прави нещо. Всичко, което бяха намерили досега, бяха нови въпроси и едно счупено парченце от накит.
Тя се намръщи се замисли за него. Детските й спомени се завърнаха. Не беше ли виждала този медальон, чист и сияйно златен, върху една бяла дантелена рокля? Натисна с пръсти слепоочията си сякаш да помогне на спомена да се избистри и фокусира. Една от дантелените бели рокли на леля Елен за следобедно парти? Объркана и озадачена, отпусна ръце.
Още една минута, Бейтс, каза си наум Лоръл. Защо тихите нощни шумове сега звучаха по-високо, когато той не беше до нея? Тя се размърда, а по гърба й потече струйка пот, оставяйки студена диря.
Точно това е мястото, беше й казал Мат. Лоръл с мъка потисна желанието да се обърне и да погледне зад себе си. След час щеше да си бъде в къщи и сигурно щеше да се смее на спомена как бе стояла и треперила от страх и студ в горещата нощ и си бе представяла зли духове зад гърба си. След час.
Едва доловимо шумолене я накара да застине. Проклети опосуми, помисли си тя. Отвори уста да извика Мат, ала в този момент една ръка я хвана за гърлото.
Първо се скова от шок и страх, след секунда обаче тялото й реагира на липсата на въздух. С инстинктивно движение на самозащита Лоръл удари силно назад с лакът, но срещна празно пространство, след което политна напред от неочакван удар в гърба. Фенерчето падна от ръката й, докато тялото й се пльосна сред дивите тръстики. Удари се силно. Главата й направо се блъсна в дънера на един кипарис.
От брега на реката Мат следеше светлината на фенерчето й. Изведнъж тя изчезна. Той затича сред тревите, като викаше името й. Когато я видя на земята, сгърчена и свита, сърцето му спря да бие. Спомни си съвсем ясно гледката на мъртвата Ан Трулейн. Грабна я, изправи я и я притисна към себе си. Лоръл простена и той задиша по-спокойно.
— Какво правиш, до дяволите? — попита Мат, като се бореше да надвие обзелия го страх.
— Някой ме удари отзад — продума тя и тръсна глава, за да си спомни по-добре. Ала това само още повече замъгли съзнанието си. — Някой ме блъсна силно в гърба. — Лоръл попипа цицината на главата си, сетне сграбчи ризата на Мат с такава сила, че щеше да я скъса, докато той се опитваше да се изправи. — О, не! Ти няма да ме оставиш отново сама!
Треперещ и объркан, Мат седна до нея.
— Добре, чакай само една минутка. — Прекара пръсти през косата й и вдигна лицето й към себе си. — Лошо ли се удари?
Тя видя в очите му гняв, грижа, ярост.
— Не чак толкова — усмихна се измъчено Лоръл. Главата я наболяваше, но това беше всичко. — Само една цицина. Нищо ми няма. Видях звезди, но не като онези, които видях, когато ти ме целуна за пръв път.
Това явно помогна, защото почувства как хватката на ръката му се поотпусна. Ала погледът в очите му не се промени, докато разглеждаше тревожно лицето й.
— Не биваше да те оставям сама.
— Мат, ако ще ми се правиш на виновен, аз ще стана много капризна. — Тя се наведе и го целуна. — Да видим дали мога да стана.
С ръце на раменете й, той я изправи внимателно на крака. Изобщо не съм замаяна, помисли си Лоръл, като изчака един момент права. Само леко я наболяваше мястото, където беше ударила главата си.
— Наистина съм добре — рече тя, когато Мат продължи да я наблюдава. — Падала съм много по- лошо.
Но никога повече няма да падаш, докато аз съм с теб, закле се Мат.
— Е, няма да казвам нищо за коравите глави, ала понякога е много здравословно човек да има такава. Какво друго видя, освен звезди?
— Нищо — Лоръл си пое дълбоко въздух. — Бях ужасно заета да си повтарям, че не бива да се държа като глупачка и да се оглеждам страхливо наоколо, когато чух нещо да шумоли в храстите. Следващото, което си спомням, беше някаква ръка около врата ми. Не успях дори да приложа отбранителна хватка номер 21 А, когато ме блъснаха към дърветата. А когато звездите престанаха да се въртят пред очите ми, ти вече беше тук.
Каквито и страшни мисли за отмъщение да минаваха през главата му, Мат се усмихна и докосването му беше нежно.
— Ще носиш, цицината няколко дни — рече тихо той — но кожата не е разцепена, няма кръв. Главата ти е здрава.
— Благодаря. Това са добри новини.
Като наведе назад главата й, Мат я целуна дълго. Ръцете му бяха спокойни, ала все още беше възбуден.
— Сигурна ли си, че можеш да вървиш?
— Ако имаш пред вид да се измъкваме оттук, да. Обаче загубих фенерчето си.
— Ще ти купя ново — успокои я той и й подаде своето. — Твоето отиде в реката.
— О, беше съвсем ново, купих го само преди месец — ядосано извика тя, като тръгнаха обратно през тревите. — Е, мисля, че все пак открихме нещо — промърмори Лоръл.
— Да, дори много. Някой, който знае за какво сме дошли, и това не му харесва. Добрите духове не блъскат хората на земята, нали, Лоръл?
— Така е. — И тя си мислеше също като него, че къщата бе прекалено близо. И че хората в нея познаваха отлично блатото като петте си пръста.
Двамата вървяха в пълно мълчание, по-внимателно от преди, като се ослушваха за всеки шум, оглеждаха всяка сянка. Мат държеше Лоръл плътно до себе си, с ръка около кръста й, докато излязоха на чисто. Откъм къщата не идеше нито лъч светлина, никакви признаци на живот.
Неприятното усещане остана дори когато се прехвърлиха обратно през стената. Искаше да вземе един душ, един дълъг горещ душ.
Лоръл не продума, докато Херитидж Оук не остана далеч зад тях.
